Бариерата
Шрифт:
После изведнъж дойде лятото, толкова горещо, че разтопи асфалта по алеите. Сега на терасата можеше да се излиза само вечер, след залязването на слънцето. Едва тогава от Владайското дефиле лъхваше прохладен вятър. Просто го виждах как идва като жив по околовръстното шосе, след това някъде около Бояна свиваше надолу към града. Най-напред пристигаше при нас, все още млад и самоуверен, отъркваше се в острите ръбове на зданията и продължаваше по-нататък. И, разбира се, скоро след това изчезваше, смесен с бензиновата воня на града.
Но въпреки горещото лятно слънце Доротея ми се виждаше все тъй бледа. Тъй че я заведох веднъж на Искърския язовир, не толкова
— Боже, колко е хубаво! — обади се най-сетне тя.
В гласа й се чувствуваше някакво невероятно учудване. Кой знае, може би за пръв път попадаше сред природата. Може би за пръв път газеше роса. Това никога не разбрах. Но местността беше наистина много красива. Рибарите я бяха нарекли „Златния рог“ не само заради рибата. Точно тук езерото се врязваше като фиорд в младата борова гора. Нямаше бряг. Водата се бе вдигнала от буйните пролетни дъждове и бе заляла тревата и младите насаждения. Сега над гладката й повърхност стърчеха острите върхове на борчетата, зелените гугли на залетите крайбрежни върби. И всичко бе потънало в жълти и сини цветя, толкова много цветя тя навярно не бе виждала през целия си живот. Вързах на пръта двуметрова корда, закачих куката. В тоя сезон на лека плувка кълвеше кай-добре така наречената „наташка“, бяла езерна риба с възрозови перки.
— Какво правиш? — попита Доротея учудено.
— Ще ти наловя риба.
— Не искам. Не ям риба, никога не съм яла.
— Аз пък ям!.. Много е вкусна…
— А аз какво да правя?
— Ами вземи одеяла от колата, постели ги ей там, край горичката. Почивай, чети, прази слънчеви бани — каквото искаш.
Толкова възможности наведнъж. И всичките хубави и приятни. Тя се успокои, обърна ми гръб и се запиля някъде към колата. Тоя ден рибата кълвеше като несвястна. Нямаше кой да я плаши по тия брегове, може би не знаеше какво е опасност. Нямах време дори да я събирам, просто я хвърлях през рамо зад гърба си. Тя тупваше на брега, от време на време чувах как се премята конвулсивно в тревата. Някои успяваха да стигнат тъй до брега, виждах ги как се стрелваха като зашеметени в дълбините. Тяхна си работа, не им бях враг, просто се забавлявах.
— Антони! — обади се най-сетне Доротея.
Тъкмо си мислех: „Къде се запиля това момиче?“ Гласът й звучеше доста ясно и все пак като че ли не идваше съвсем отблизо. Обърнах се — нямаше жива душа по брега.
— Антони! — обади се тя отново.
Сега уплашено погледнах към самото езеро. Изпаренията се бяха вдигнали, то блестеше пред очите ми синьо и гладко. Едва когато се взрях добре, зърнах русата й глава някъде към насрещния бряг на залива.
— Ти луда ли си? — извиках ядосано аз.
Надали можех да кажа нещо по-неуместно. Но тя го прие съвсем нормално, видях как се ухили, обърнала към мен бялото петно на лицето си.
— Връщай се назад — добавих аз успокоен. Знаех, че
— Не знаех, че е забранено — каза смутено тя. — Отде да знам, за пръв път идвам тук.
— Нищо… Аз пък отде да знам, че умееш да плуваш.
— Ами аз?… Просто се потопих във водата и потеглих… За пръв път в живота си, честна дума, Антони.
Погледнах я недоверчиво. Знаех много добре, че никога не лъже. И все пак…
— И никога не си се учила?
— Никога! — отвърна тя и най-сетне спря на няколко крачки от мен. — Защо трябва да се учи човек на нещо, което му е естествено.
— Може и да си права — отвърнах аз. — Ти плуваше съвсем естествено… И то като някаква мъничка жабка. Още едно доказателство, че човек наистина е произлязъл от земноводните. И по-специално от жабите.
— Човекът е произлязъл от птиците! — отвърна тя с укор.
— А тогава ти защо плуваше като жабка?… Кой те е учил?… Това е дълбок инстинкт.
— Не знам… Ти може да произлизаш от жабите, Антони. Но аз произлизам от птиците. Сигурна съм в това.
— Добре — казах аз. — Иди се облечи. И изобщо не те ли е срам от мене?
— От тебе — не! — отвърна тя, като свиваше на кок мократа си коса.
Не е кой знае какъв комплимент за един мъж да не се срамуват от него.
— А защо не?
— Ти си Антони.
— Кой Антони? — засмях се аз малко накриво. — Чичо Антони?
Отново гаф — бях забравил за момент тая страничка от нейното минало. Но тя отново не реагира, сякаш не бях казал нищо особено.
— Ти си Антони Смешния — каза тя. — Знаеш ли да пържиш риба?
— Защо, ти не можеш ли?
— Мога, разбира се, но не искам… Нито да варя пилета, нито пък да ги скубя…
— Прекаляваш наистина с тия пилета! — казах аз ядосано. — Хайде, върви!..
Тя се обърна и тръгна към дрехите си. Кривеше се, като вървеше, тъй като тревата боцкаше деликатните й стъпала. Събрах всички „наташки“, които все още даваха признаци на живот, и ги хвърлих в езерото. Някои веднага побягнаха към дълбините, други останаха да се въртят безпомощно с белите си коремчета в плитчините. Знаех от опит, че повечето от тях ще се съвземат и ще поемат отново пътя си. Стоех така, докато една след друга изчезнаха, някои все още по гръб, други малко накриво, с отворени уста. Обзе ме тягостно, мъчително чувство — все един ден някой щеше да ми плати за това безобразие. Остана само една, неподвижна и безжизнена. Почаках доста. По едно време помръдна леко жълтата си опашчица, но с това всичко свърши.