Дълга целувка за сбогом
Шрифт:
— Сюзън Кориган искаше да се направи аутопсия, Мелани Кориган възрази. Трябваше да избираме. Но исках да те уведомя преди да предадем пробите в лабораторията. И да те питам имаш ли да ни кажеш нещо.
Роджър сви рамене.
— Какво да ви кажа?
Ако лъжеше, значи покрай химията и биологията бе изучавал и актьорско майсторство.
— Добре, Роджър, положението е следното. Мелани ми каза, че си я увещавал да инжектира на съпруга си сукцинилхолин. След като отказала, ти си убил Кориган в болничната му стая.
Лицето му
— Вярваш ли й?
Мълчах толкова дълго, че Чарли Ригс успя да разпали лулата си. С три клечки кибрит.
— Не, не й вярвам. Откакто дойде да ми повериш делото, успях да те опозная и не смятам, че си способен на убийство.
Лицето на Роджър Солсбъри грейна.
— Но едно не ми дава мира — продължих аз. — Всичко около смъртта на Кориган е пълен абсурд. Аневризмът не е станал по твоя вина, но и не се дължи на склероза. В болничните документи не се споменава мускулна инжекция, но Чарли откри следи от игла. А най-сериозно стои въпросът със сукцинилхолина…
Солсбъри се обърна към Чарли Ригс.
— Сукцинилхолинът не може да се открие, нали? Би трябвало да се разпадне на сукцинилова киселина и холин.
Аз продължавах да гледам Роджър, а Чарли бавно засмука лулата си и отговори:
— Да, но тия вещества се откриват в някои тъкани. Ако съдържанието им е повишено, можем логично да предположим, че преди смъртта е бил инжектиран сукцинилхолин.
Никаква реакция. Абсолютно спокойствие.
— Вие сте експертът — безразлично отвърна Солсбъри. — Ако решите да изследвате тъканите, нямам нищо против.
Стана ми приятно. Роджър Солсбъри изглеждаше невинен и самоуверен. После той добави:
— Мелани знае истината и ако действително се интересуваш, Джейк, ако държиш да разбереш, накарай я да ти каже.
— Как да я накарам?
— Мога да й инжектирам натриев тиопентал.
— Какво?
Чарли побърза да поясни:
— Натриев пентоетил-пентометилбутил-тиобарбитурат. Известен под търговското име пентотал.
— Серум на истината? — попитах аз по-високо, отколкото трябваше.
— Неточен термин — отвърна Чарли, — но схващаш за какво става дума. Потиска дейността на централната нервна система. В подходящо количество предизвиква хипноза и пациентът наистина става откровен относно събитията от миналото си.
— Мога да я боцна, а след това ще я отвлечем — весело заяви Роджър, сякаш отвличането бе съвсем нормална тема за разговор. — Отвеждаме я на сигурно място, после можеш да я разпиташ. Това го умееш, Джейк. И ще разбереш истината. Искам да ми вярваш.
Погледнах Чарли Ригс. Той гледаше мен. За някакви си деветдесет секунди моят клиент се беше превърнал от невинен лекар в луд похитител.
— Роджър, не бива да правим това — казах аз.
Той сви рамене и послушно се съгласи, после предложи някой ден да отскочим заедно на риболов нейде по островите. Отбих топката с някаква тъпа шега и Роджър потегли към болницата, където го чакаше операция
Вдигнах крака върху разхвърляното бюро, а Чарли Ригс пак напълни лулата. Не се поглеждахме. Искаше ми се да каже нещо, но той мълчеше. Накрая наруших тишината.
— Въобразявам ли си, или на моя клиент му хлопа дъската?
Чарли стана и пристъпи до прозореца. Присви очи от ярката светлина и се загледа над океана право на изток.
— Фантазии. Мисля, че Роджър Солсбъри не може да различи фантазия от реалност. Искал е да притежава Мелани и може би е желал смъртта на Филип. Може дори да е споделил с Мелани. Но ако съдя по днешната му реакция, бих казал, че не е убил Филип Кориган. И той иска да знаеш това. Уважава те, Джейк. Иска да го харесваш…
— Та да си ходим за риба.
— Нещо такова. Затова фантазира как ще й инжектира пентотал.
— Искаш да кажеш, че е мечтател, а не убиец.
Чарли Ригс пусна насреща ми облаче дим с вишнев аромат.
— Освен ако фантазиите му надделеят. И се превърнат в реалност. Тогава Deus misereatur, тоест Боже помилуй…
Изчетох пощата, завъртях няколко телефона, скатах се от шефското съвещание за обсъждане на новите картини в приемната — Анди Уайът печелеше с пет към едно срещу Анди Уорхол — и потеглих към редакцията на „Маями Хералд“. Сюзън Кориган ме чакаше на крайбрежната уличка зад сградата. Стоеше кротко и гледаше как от един шлеп разтоварват грамадни топове вестникарска хартия. Подвижният мост на магистралата Макартър беше вдигнат, двеста коли чакаха някаква богаташка яхта да пролази отдолу с пет километра в час. Топлият източен вятър развяваше над уличката американския флаг, а бетонът блестеше от яркото слънце.
Сюзън беше с журналистическата си униформа — маратонки и избелели джинси с бележник в задния джоб. Очилата бяха вдигнати върху късата й черна коса. Рулата хартия продължаваха да се търкалят по наклонената рампа от шлепа.
— Много дървета са изсекли, за да можеш да пишеш как някакви дангалаци с пластмасови каски търчат подир топката по терена.
Тя подскочи.
— Ох, стресна ме. Бях се замислила.
— Не за мен, предполагам.
— Донякъде и за теб — откровено призна тя. — Но най-вече за татко и за всичко, което се случи. Нещо ново от Чарли?
— Засега не. Утре чакаме резултати.
— Какво ще правим тогава? Искам да кажа, ако се потвърди наличие на отрова в мозъка и черния дроб.
— Не знам. Всичко с времето си. Днес двамата с Чарли казахме на Роджър, че тялото е у нас и ще направим анализи. Това май изобщо не го смути. Дотук всичко е пълна мъгла.
Тя се позамисли.
— Можеш здравата да загазиш, нали?
— Заради някакво си унищожаване на частна собственост, кражба на трупове и подвеждане на клиент? Дреболия. Най-много да си докарам лишаване от адвокатски права плюс кратък престой на сянка.