Маршрут 666

Чайлд Линкълн

— Да пукнеш дано! — изруга тюленът. — Сноу, я ми подай една от торбата в краката ти.

От мрака долетя глух тътен, който бавно се преля в приглушено стакато от изстрели. Сякаш се промъкваше по стените под формата на някаква вибрация, засилваше се и заглъхваше като далечна буря.

Сноу по-скоро усети, отколкото видя как командосът скача на крака и натиска копчето на радиостанцията.

— Командир, екип „Алфа“, чувате ли ме? — изсъска той.

Отговори му припукването на статично електричество, последвано

от силен трясък.

— Това беше граната, мамка му! „Алфа“! „Бета“! Обадете се!

Земята отново се разтресе.

— Сноу, приготви оръжието си! — разнесе се команда в мрака, последвана от мазното прищракване на изтеглен затвор. — Явно нещата се сговняват! „Алфа“, чувате ли ме?

— Тук командирът — надви пукането гласът на Рачлън. — Загубихме връзка с „Гама“. Останете на изчакване.

— Разбрано — отвърна Донован.

Последва кратка, наситена с напрежение тишина и гласът на командира долетя отново:

— „Делта“, изглежда „Гама“ среща някакви трудности при поставянето на зарядите. Тръгнете натам с дублиращия запас. Ние свършихме тук и тръгваме към „Бета“.

— Слушам! — Светна лампа и Донован напрегнато изръмжа: — Хайде, тръгваме! Налага се да заложим зарядите на „Гама“. — Закачи фенера на специалната халка в колана си и хукна леко приведен напред, стиснал автомата в ръце. Сноу си пое дъх и го последва. Подът беше осеян с нови стъпки на боси крака, които бяха толкова многобройни и объркани, че почти скриваха отпечатъците от ботушите на екип „Гама“. С усилие преглътна буцата, която внезапно заседна в гърлото му.

След известно време Донован намали темпото и спря пред нещо като старо отклонение, препречено с колове.

— Не може да е далеч от тук — измърмори той, изключи светлината и се ослуша.

— А те къде са? — чу гласа си Сноу, но не се изненада от липсата на отговор.

— Върнахме се на сборния пункт — прозвуча в слушалките му гласът на Рачлън. — Повтарям: зарядите са заложени. Тръгваме към „Бета“.

— Хайде! — напрегнато подхвърли Донован и се понесе напред, после изведнъж се закова на място. — Хей, усещаш ли тази миризма?

Сноу отвори уста да отговори, но вонята го връхлетя с такава сила, че побърза да я затвори. Инстинктивно отскочи назад. Тежката миризма на влажна пръст почти удавяше смрадта от канала. Сред нея се долавяше и странното, леко сладникаво ухание на касапница.

Донован тръсна глава и понечи да продължи напред, но в същия миг от слушалките долетя гласът на Рачлън:

— … нападат ни! Хвърляй факлите!…

„Дали чух добре“, запита се Сноу, тъй като командирът беше произнесъл тези думи с каменно спокойствие. Радиостанцията изпращя, после се разнесе пукот като от автоматична стрелба.

— „Алфа“, чувате ли ме? — изрева Донован. — Приемам!

— Това е засада — обади се Рачлън. — Нападат ни. Не можем да открием „Бета“.

Зареждаме на тяхното място. Бийчъм! Там! — Екна силна експлозия. Електронната буря бе прорязана от най-разнообразни шумове: викове, последвани от остър писък, твърде дълбок и гърлен, за да бъде човешки. Стените отново потръпнаха от далечната стрелба.

— „Делта“… — проби гласът на Рачлън — … обградени…

— От кого сте обградени? — изкрещя Донован. — Искате ли помощ?

Нова стрелба и силен рев.

— „Алфа“! — повтори Донован. — Искате ли помощ!

— Господи! Колко са много… Бийчъм, какво е това… — Гласът на командира потъна в електронен пукот. Изведнъж всичко замлъкна и застаналият като вкопан в земята Сноу помисли, че радиостанцията е излязла от строя. Но в следващия миг от нея се разнесе вледеняващ сърцето писък, придружен от острия пукот на разкъсан неопрен.

— „Алфа“, обадете се! — извика Донован, извърна се към Сноу и подхвърли: — Каналът си е включен… Командире, тук „Делта“, обадете се!

Отговори му пукот на статично електричество, примесен с мазно жвакане на рядка кал.

Донован направи безуспешен опит да смени честотата, после извърна глава към Сноу.

— Хайде! — заповяда той и стисна автомата в ръцете си.

— Къде? — попита Сноу с надебелял от ужас език.

— Да дублираме зарядите на „Гама“.

— Ти луд ли си, бе! — изсъска леководолазът. — Не чу ли какво става там? Трябва да се омитаме оттук, при това веднага!

Донован го измери с тежък поглед, чертите му се вкамениха.

— Ще заредим вместо „Гама“, приятелю. — Тихият му глас издаваше непоколебима решителност, примесена с нотка на заплаха. — Задачата трябва да бъде изпълнена.

— Ами командирът? — преглътна Сноу.

— Първо ще изпълним задачата — заяви Донован, без да отмества очи от лицето му.

Разбрал, че няма място за спорове, Сноу стисна автоматичната карабина и тръгна след партньора си в мрака. Не след дълго в дъното на тунела се появи слаба светлина, отблясъците й заиграха по влажните тухли на стената.

— Приготви оръжието! — напрегнато прошепна Донован.

Сноу предпазливо излезе иззад завоя и изведнъж се закова на място. Тунелът свършваше на няколко метра по-нататък. От сляпата стена стърчаха железни стъпала, водещи към широка тръба на тавана.

— Мили Боже! — простена Донован.

Догарящата край стената факла съскаше и пропукваше, но светлината й беше достатъчна за картината, която се разкри пред очите им. Сноу стреснато се огледа. Стените на тунела бяха надупчени от куршуми, а в ъгъла зееше огромна, обгорена дупка. В калта до догарящата факла се виждаха две безформени купчини, край които бяха разхвърляни оръжие и снаряжение. Тънки облачета барут бавно се издигаха в неподвижния въздух.