Неизбежно правосъдие
Шрифт:
Илейн се вмъкна в отделените с червен шнур редици, но Лорета остана още малко. Застана пред предните пейки и протегна ръка на Маргарет Лок, седнала заедно с четирите си деца, юноши със зашеметени, безизразни лица.
Вдовицата на Лок стана и двете жени се прегърнаха.
— Маргарет, ако мога да направя нещо за вас…
Мина от другата страна на централния проход и се поколеба за миг. Тук седяха десетина опечалени — предположи, че са родителите, братята и сестрите на Артър Уейд, заедно със семейството на вдовицата. Веднага позна коя е Карин Уейд. Привлекателната млада жена не позволяваше в поведението й да проличи нищо, освен стоманено
— Госпожо Уейд, искам само да ви кажа, че ужасно съжалявам за сполетялата ви трагедия. Знам, че това не е утеха за вас. Не и в такъв момент. Но ако имате нужда от нещо, ако смятате, че мога да ви бъда полезна…
Но изглежда, все пак имаше значение. Поне малко. С учудваща сила в гласа си, Карин Уейд й благодари, представи й близначките Бренда и Ашли, след това майката и бащата на Уейд, които стиснаха ръката й.
Лорета се озърна към дъщеря си, седнала сковано до Алън Рестън, вероятно влязъл преди малко. Пред тях, готов да понесе неприязънта на тълпата, беше кметът Конрад Ейкън със съпругата си. Длъжен беше да дойде, каза си Лорета, и му прави чест, че е тук.
На същия ред от другата страна се бяха настанили Филип Мохандас и двамата му телохранители.
Лорета още се чудеше какво да прави с последния призив на Мохандас към повече действия, с мирното му шествие на другия ден, със словесните му атаки срещу Арт Драйсдейл, с искането му да бъде освободен Джеръм Рийз. Но изтръгне ли веднъж от изпълнителната власт документите за „Хънтърс Пойнт“, тя ще си е осигурила политическата подкрепа за следващите избори и дори Мохандас да се изложи и да не оправдае доверието на обществото с управлението на този проект, грешката няма да е нейна. Ще е направила, каквото зависи от нея. Ще е предложила помощта си на неговите хора. Има приятели, които за разлика от Филип няма да се дърпат от дванайсет милиона долара годишно. И ще й бъдат значително по-благодарни.
Всъщност, в известен смисъл за нея беше облекчение да научи за последната приумица на Мохандас. Неговите немногочислени, но гласовити привърженици вероятно трудно се поддаваха на контрол. Явно бе си внушил, че може да я заобиколи и пак да сложи ръка на „Хънтърс Пойнт“ Е, добре… тя вече настани Алън Рестън на нужното място. _В това_ беше смисълът на сделката. Филип Мохандас, ще не ще, ще проумее какво означава властта и току-виж се досети какви облаги би могъл да извлече за себе си и своите хора.
А засега нека си направи шествието. Нека още малко разбуни духовете, стига да задържи Кевин Ший в центъра на вниманието. Поне на пръв поглед, стратегията на Филип бе насочена точно към това. Значи и Лорета щеше да получи, каквото искаше, все в името на междурасовата хармония.
Разбира се, окажеше ли се, че Ший е неподходящ за символ на гнева, в какъвто го превърна тя, и ако този факт се разкриеше твърде скоро, всичко можеше да се обърне срещу нея. Бе толкова убедена във вината на Ший, изгради плановете си изцяло върху тази основа, но вече чуваше това-онова от Алън Рестън, от Илейн, даже от Ейб…
Значи тези неща просто не биваше да се разчуят, най-малко докато уреди всичко около „Хънтърс Пойнт“. Е, правдата може и да не възтържествува веднага. Пък и тя още не бе чула за убедително доказателство, че Кевин Ший е невинен. Нямаше спор, за нея беше по-добре той да се окаже виновен. Иначе и в най-добрия случай всички биха сметнали, че самата Лорета твърде прибързано е
Кимна вежливо на Мохандас, още веднъж стисна ръката на Карин Уейд и се върна при Илейн, точно когато тримата свещеници излязоха, за да започнат опелото.
55.
Твърде разярен, за да се върне в отдела — опасяваше се, че най-малко ще потроши нещо служебно, ще метне стол през прозореца или кой знае какво още — Глицки слезе по вътрешната стълба към фоайето на Палатата.
Мина по същата покрита пътека, където предната нощ Джон Страут го упрекна за небрежността в разследването на смъртта на Крис Лок и реши да се поразходи из града.
Наистина предизвикваше съдбата — зави по Шеста улица, където само на една пресечка от Палатата можеха да заколят човек за джобни пари. Пъхнал ръце в джобовете, той наежено мина през квартала, взираше се в очите на всеки срещнат, мълчаливо ги предизвикваше да си опитат късмета, ако смеят. Тъкмо беше в настроение за малко пердах.
Краката му го отведоха чак до края на Маркет Стрийт и дотогава се успокои достатъчно, за да изпие още една чаша чай, седнал на оградата над лениво плискащата се вода до пристана на ферибота.
Сети се, че тъкмо има време да навести надзорника Райтсън. Струваше му се, че в момента е единствената постъпка, която не би го замесила по някакъв начин с Кевин Ший и работата на отдела.
Научи по телефона от сътрудника му, че Райтсън има голямо желание да се срещнат и ако тази сутрин неочаквано се е отворила пролука в заетостта на лейтенант Глицки, това е чудесно. Членът на Надзорния съвет щял да го приеме точно в десет часа.
Глицки познаваше работата на Надзорния съвет само по мръснички слухове и политическата карикатура от „Сан Франциско Кроникъл“, висяла на колоната в отдела пет години. Изобразяваше входа към покоите на надзорниците, с изписан над вратата девиз „Не ще позволим на действителността да смути мислите ни“.
Но пък „безпризорниците“ одобряваха размера на заплатата на Глицки. По-точно — одобряваха бюджета на града и възнагражденията на неговите служители, затова не си струваше човек с лека ръка да ги настройва срещу себе си, а сред членовете на Съвета, Райтсън се славеше като „силата в сянка“. На шейсет и две години, бе се навъртал из коридорите на Градската палата почти двайсетина от тях. Глицки знаеше, че надзорниците получаваха само по двайсет и четири хиляди долара годишно. А преди петнайсетина години се задоволяваха със символичната заплата от шестстотин долара месечно. И все пак Райтсън, произхождащ от средната класа, разчитащ на тези мизерни пари през по-голямата част от живота си като зрял човек, в момента беше изключително богат. Ейб получаваше несравнимо по-голяма заплата, но си оставаше роб на твърде дългия работен ден.
Докато предъвкваше наум трудно обяснимите подробности, изобщо не успя да си оправи настроението, преди да влезе в преддверието към кабинета на Райтсън, точно в десет часа.
Административният помощник на надзорника носеше костюм, шит по поръчка. Гравираната табела на бюрото му съобщаваше, че се казва Никълъс Байндър. (Глицки ръководеше отдел, но никъде не висеше гравирана метална плочка с името и длъжността му.) Ако Никълъс се бе явявал наравно с останалите кандидати на изпитите за градски служители, значи сериозно бяха повдигнали минималните изисквания за представителност. Изглежда пак нечий братовчед бе подръпнал конците.