Неизбежно правосъдие
Шрифт:
— А коренни жители на страната?
— Не съм чувал в града и окръга да има значителен процент индианци.
Райтсън му намигна съзаклятнически.
— Ще ви вкараме в добра форма. Имате нужда най-малко от трима, дори петима нови инспектори.
Глицки рязко се изправи в креслото.
— Господин Райтсън, имаме нужда не от нови инспектори, а от сериозна подкрепа.
— Е, да, но подкрепа няма да получите, лейтенант. Би било добре да проявите повече сговорчивост…
— Всъщност, това не се ли отнася за цялото полицейско управление?…
— Ами да, поначало е така, но аз
— Но отдел „Убийства“ е… така да се каже, върха на пирамидата. Не можете просто да напъхате още хора в отдела и да ги направите инспектори, за да попълните някакви квоти…
Очите на Райтсън блестяха, бузите му се зачервиха.
— Лейтенант, в кой свят живеете? Тук е Сан Франциско. Точно така ще направим.
— Но…
— Лично вие би трябвало да сте особено доволен…
Глицки усещаше, че белегът на устните му е побелял от изпънатите му нерви. _Лично той_ трябвало да е особено доволен… защото в очите на Райтсън беше чернокож. Не искаше да излива гнева си върху Райтсън. Не искаше да стига до свада. Не и тази сутрин. Не и с този тънък, чуплив лед, по който ходеше. Може би Райтсън е прав — изостанал е от живота и трябва охотно да смъкне стандартите за приемане на нови хора в отдела…
Но не успя да се възпре.
— В момента ще съм особено доволен да се издрайфам — каза Глицки.
Ето какво излезе от двете най-важни съобщения, които снощи остави по средата на бюрото си — спешното повикване от Ригби и двете покани от Грег Райтсън. Глицки размаха служебната си значка пред патрулна кола, щом излезе от Градската палата и си изпроси да го повозят до Съдебната.
Толкова Палати, а никъде не се чувства на мястото си.
Ригби му натърти, че вече не се занимава с Кевин Ший, но Глицки поразмисли и стигна до извода, че не е получил изрично указание да не контролира с какво се занимават неговите бойци. Дали Ригби съзнателно си пазеше задника, в случай, че Глицки тресне на масата нещо съвсем неочаквано? Това тълкуване на шефската заповед поне даваше на Ейб някакъв довод, ако се наложи да застане пред Градската комисия за полицията.
След десетина минути вече беше в отдела, а срещу него седеше не по-малко разяреният Карл Грифин, стига такова нещо да беше възможно. Отпред на ризата си инспекторът имаше лепкаво на вид червено петно. Или остатък от кифличка с конфитюр, или се бе одраскал, без да забележи.
— Та значи хванах за ушите Фийни — говореше за един от помощник-районните прокурори Тони Фийни, — снощи, преди да се прибера, измъкнах от него едно „да“ за съдебен имунитет на Девлин, стига да даде показания. И домъкнах тук всички точно в осем — Девлин, татко му, адвоката, а бе, цялата банда се събра, а Фийни влиза и ми изтърсва, че нямало да има никакво споразумение.
— Никакво ли?
Грифин подхвърли парче дъвка към устата си.
— Никакво. Точка и край.
Глицки се изпъна назад върху стола, притиснал пръсти към устните си.
— Какви показания щеше да даде Девлин?
— Ами, ти нали ни прати да търсим някои от участниците в тълпата…
— Не съм забравил, Карл. И Девлин си призна, че е бил там?
— Не само е бил там, ами е участник. Както ми разправяше вчера, гъмжилото го повлякло, не могъл да се измъкне и попаднал между Артър Уейд и онзи, който се опитвал да стигне до него.
— Значи каза, че някой искал да се добере до Уейд? Може би с намерение да среже въжето? Видял ли е човека? Например, да не е бил Кевин Ший?
Грифин завъртя глава.
— Нищо подобно. Съжалявам. Опитах да го разприказвам, Ейб, но на момчето са му срязали ахилесовото сухожилие. Свлякъл се като празен чувал. И поне за него с това приключило всичко. Но как ще успеем да…?
— Знам, знам. Чакай малко. — Глицки опря крака в пода. — Щом Девлин е бил в тълпата, значи е съучастник…
Глицки си мислеше, че и без споразумение с прокуратурата биха могли да придърпат Девлин само с този факт.
— Че как, нали така го бях нагласил, но не стана. Пуснах мухата и на Фийни, преди всички да си тръгнат и докато адвокатът още беше в стаята. Казах му: „Виж сега, щом няма да му бутате аванта на момчето, какво искаш да правя, да го арестувам ли?“. А Фийни ме зяпа и пита за какво. Повтарям му, че човечето било в тълпата, а онзи ми разправя, че без показанията на самия Девлин нямало никакви доказателства за това. Така че му набивам пак в главата — момчето горе-долу си призна. Поне, че е бил там. А онзи тиквеник само ми свива рамене насреща. Не означавало непременно, че е имало умисъл в действията му. Боже Господи! Тези типове от долния етаж за кого работят? И за какъв се мисли онзи боклук Рестън? Откъде се пръкна?
— Девлин би могъл да им съсипе делото срещу Кевин Ший — обясни Глицки. — Не искат нищо да противоречи на обвинението.
— Какво обвинение бе? Никакво обвинение нямат.
— Правилно.
Карл Грифин си намести колана, почеса се, погледна намръщено петното на ризата си. Въобще не искаше да се преструва, че разбира какво става. Просто прекара предния ден в откриването на някой с рана от нож, точно каквато задача имаше. Е, за днес какво ще му възложи лейтенантът?
Глицки въздъхна, още умуваше над главоблъсканицата.
— Ето какво има, Карл…
Новата заповед беше да отиде до парка „Долорес“, по възможност да открие на точно кое кръстовище е застрелян Крис Лок — все някой човек от палатковите лагери е чул нещо или дори е наблюдавал. Доста хора е имало наоколо и все нещо може да изплува. И когато установи мястото, да повика криминалистите, да си свършат работата от начало до край, да видят какво ще излезе.
С такава работа Грифин се справяше добре. Щеше да си запълни деня, без да се налага Глицки да подлага Лорета на още изпитания.