Неизбежно правосъдие
Шрифт:
Пак свити рамене.
— Ами, само гледат как да ме спипат. Заяждат се с мене. Чист тормоз си е това.
Тя се подпря върху масата. Опитваше се да си сдържи нервите.
— Я ме чуй, Джеръм. Тормоз е, ако те приберат от улицата, както си ходиш напред-назад. Ясно ли ти е какво говоря?
— Ама чакай бе, момиче, _ти ме чуй_…
— И ПОВЕЧЕ ДА НЕ СИ МЕ НАРЕКЪЛ „МОМИЧЕ“! — Толкова приятно й беше да си излее яда, че едва се овладя. — Не съм ти момиченце. Аз съм твоят адвокат, а ти ме поставяш в положение, в което едва ли мога да ти бъда
Един от стоящите отвън надзиратели почука на вратата и я отвори.
— Тук всичко наред ли е?
Госпожица Роук кимна.
— Няма проблеми, благодаря. — Вратата се затвори. — Джеръм, понякога се чудя защо ли изобщо ти отървавам задника. Защо си излязъл посред нощ да грабиш онези магазини? Ами че това е _твоя_ квартал, твоите хора живеят наоколо.
Джеръм завъртя очи.
— А бе, да им… добре де, като оставят вратите отворени, кой им е виновен? Имат си застраховките. На никой не му е зле.
— Аха, освен ако някой ти изскочи насреща и опита да те спре.
— Да, ама никой не си показа носа. Виж к’во, пак ще ме отървеш, щото за това ти плащат. Ако не бяха момчетата като мене, досега да си останала без работа. Нищо чудно да те изхвърлят на улицата.
Показа й зъбите си в чаровна усмивка.
Тя вдиша рязко. Поредицата от събития, започнала с освобождаването на Джеръм преди няколко дни, я принуди да се замисли с какво всъщност се занимаваше. Самата тя не изпитваше никакви съмнения, че Джеръм най-хладнокръвно е застрелял от упор Майкъл Мюлън, само за да използва за малко колата му. Разбира се, Джеръм прояви достатъчно съобразителност (ако думата подхождаше в случая) да отрече вината си и пред своята адвокатка. Но не това беше най-важното.
Важният въпрос, както е с всеки адвокат, беше дали прокуратурата разполагаше с достатъчни доказателства, обосноваващи обвинението без възможност да бъде оборено? И когато всички очевидци започнаха да си подвиват опашките, тя осъзна, че никакво дело не съществуваше. Изложи доводите си пред покойния Крис Лок и надделя.
А виж какво стана сега.
Преди, щом започнеха да я гризат такива съмнения, разговаряше с колегите си от службата за обществена защита, пийваше две-три чаши и отново свикваше с идеята, че нейно задължение е да осигури най-добрата юридическа защита, предвидена в законите. Така е в правото — нещо печелиш, друго губиш.
Внезапно и неочаквано, Джеръм направи тези затруднения още по-значими и лични. Този убиец, крадец, взломаджия, отрепка първа класа седеше тук срещу нея и си правеше гаргара, като че всичко е да плюеш и да забравиш. Осъзна, че си задава въпроса дали „да си върши работата“ означава „само да изпълнява заповеди“ — великолепното оправдание на всички злодеи от край време. Джина Роук беше еврейка и твърде добре познаваше истинското значение на това самоизвинение. Потресе я мисълта, че би могла да го отнесе и към себе си.
Но в момента беше тук. И от нея изискваха отново да защитава правата на Джеръм според закона. Сплете
— Добре, така да бъде… сега какво ще правим, Джеръм? Ще се явиш пред съда във вторник…
— Вторник ли? Какъв вторник бе?
Вече прибягваше до уличното си нахалство, за да я притисне.
— Джеръм, има повечко почивни дни заради националния празник. На Четвърти юли, значи в понеделник, нито един съд не работи, ще чакаме до вторник.
— Чакай малко, не може ли да ме измъкнеш с habeas corpus*, нещо такова?
[* Според конституцията на САЩ, право на гражданина да се яви пред съдия, за да бъде разгледана законосъобразността на неговото задържане под стража. — Бел.прев.]
С годините Джина се убеди, че повечето чести гости на затвора при нужда си служеха с латинския не по-зле от всеки йезуит. Казваше си, че това е чудесен пример за силата на принудата в учението.
Сега поклати глава.
— Никакъв habeas corpus, Джеръм. И според мен, ще ни бъде трудничко да отстояваме невинността ти този път. Май ще трябва да се борим за отстъпки срещу самопризнанието ти.
— А, няма да стане. За тая глупост няма да гния зад решетките. — Той се взря по-внимателно в нея, опитваше да разбере що за игричка му пробутваше. Не му стана ясно. — Хайде бе, Джина, нали знаеш, че е дреболия.
— Е, чак пък дреболия… Джеръм, имаме откраднати вещи, придобити с взлом, съпротива при ареста, нарушение на полицейския час.
— Ъхъ, имаме и всички други, дето ги правят тия щуротии, само че те най-спокойно се прибират вкъщи…
— Твоята щуротия не е съвсем същата.
— Ама е почти същото, момиче, ясно ти е. — Щом забеляза реакцията й, протегна ръка и се извини. — Нали знаеш каква е работата — не ме прибраха заради онова, дето съм направил. Иначе нямаше да съм в окръжната пандела. Направо да са ме окошарили в „Сан Куентин“. Пак ще им кажем, че съм жертва на расизъм. Това е номерът.
Наистина това беше номерът, Джина не се съмняваше. Би могла да отиде при новия районен прокурор и страстно да защитава позицията си. Бе вършила същото много пъти и понякога успяваше. Но сега й липсваше убеденост, за да се справи. Чувстваше, че все някога е време да теглиш чертата и за нея това време настъпи.
— Джеръм, този път няма да го бъде.
Той се отпусна на стола, вече истински вкиснат. Намръщи се.
— Да, ама аз като ти кажа, ти си длъжна да ме слушаш, нали така?
— Добре, винаги можеш да поискаш друг адвокат. — Тя си позволи сянка на усмивка. — И да ме изхвърлиш на улицата.
Лекотата, с която Джина пренебрегна самохвалството му, малко го стресна.
— Ей, ние с тебе досега страхотно се погаждахме. Жестоко им мачкахме фасона.
— Може и да си прав, Джеръм, но не мога да застана пред съда и да настоявам, че към теб са се отнесли предубедено. Защото според мен _не е вярно_. Май ще трябва да търсим споразумение.