Преследвана
Шрифт:
— И от вампири — добави тя с тон, който за всички останали можеше да мине за загрижен и учителски. — Запомни, че другите вампири виждат неорганичната материя зад покривалото.
— Ще запомня — обещах тържествено. И наистина го запомних.
26
Последният час преди обяда беше по фехтовка и едва ли бих могла да бъда по-щастлива. Добре, де, това е малко пресилено. Щях да бъда по-щастлива, ако в момента аз и приятелите ми бяхме на милион километри от «Дома на нощта», Неферет и Калона. Но понеже
Всъщност се чувствах доста добре и когато се погледнах в огледалото, за да сложа малко гланц на устните си, си помислих, че не само се чувствам добре, но и изглеждам добре. Затова когато Драконът ме остави на скамейката да си почивам, подтикната от факта, че котката му беше една от тези, които нахлуха в стаята ми, за да ми даде знак, аз се заех да изследвам внимателно нашия професор по фехтовка.
На пръв поглед Дракона ми напомни за още една от главоблъсканиците на баба. Първо, той беше нисък. Второ, беше сладур. И то голям. Достоен да бъде избран за татко-домакин, който сутрин пече курабийки и при нужда зашива разпрания подгъв на полата на дъщеря си. С една дума, никой не би забелязал този симпатичен нисък човечец сред вампирите — воини и защитници. Но когато хванеше шпагата, цялата му външност се променяше или, както би ме поправил той, променяше се обвивката му. Превръщаше се в унищожител. Чертите на лицето му се изостряха. Не ставаше по-висок, това щеше да е невъзможно, но не му и трябваше. Беше толкова бърз, че обвивката му сияеше със своя собствена светлина.
Наблюдавах внимателно действията му, докато водеше тренировките. В неговия час хлапетата не приличаха на стадо, но това можеше да се дължи на факта, че извършваха физически упражнения. След време забелязах, че въпреки агресивните жестове, не се чуваха никакви разправии, нямаше дори и безобидни закачки. Всеки си изпълняваше задачите, което беше ужасно странно. Имам предвид, че да държиш група тийнейджъри с остри неща в ръцете в една гимнастическа зала и в нея да цари военна дисциплина, е просто «мисия невъзможна».
Загледах се със свъсени вежди в хлапетата, които при нормални обстоятелства щяха да получат от Дракона поне няколко забележки от рода на «Не се правете на идиоти!» (професорите в «Дома на нощта» могат да наричат децата «идиоти», ако те се държат идиотски, защото съответните идиоти не могат да изтичат вкъщи и със сълзи на очи да кажат на мама какво прави учителят, ето защо в «Дома на нощта» има много по-малко идиоти, отколкото в градските училища). В един момент Дракона застана пред погледа ми. Примигнах и смених фокуса.
Той ми смигна ясно и отчетливо, после се обърна към класа. В същия момент огромният му мейн-куун се настани до мен на пейката и започна бавно да лиже една от чудовищните си лапи.
— Здравей, Сенкогрив — почесах го по главата и за пръв път от онзи момент, когато гарванът едва не ме уби, усетих лъч надежда.
Въпреки че училището беше превърнато в ад и отвсякъде ни дебнеше опасност, обядът ми даде глътка спокойствие. Взех си любимото ядене — спагети — и безалкохолна бира и седнах до Деймиън и близначките.
— Какво открихте? —
— Изглеждаш много по-добре — каза Деймиън, без да си прави труда да шепне.
— И се чувствам по-добре — казах и му хвърлих един КПД (в смисъл на «К'во, по дяволите») поглед.
— Трябва да прегледаме новия речник за теста по литература другата седмица — продължи високо той, докато отваряше бележника си и изваждаше от кутията молив номер две.
Близначките изпуфтяха. Аз се намръщих. Какво, да не би и той да се бе присъединил към стадото?
— Това, че нещата тук са се променили, не значи, че трябва да зарязваме уроците — продължи в същия стил той.
— Деймиън, каква досада си само! — каза Шоуни. — Не, ти си адска досада с тоя глупав речник и…
Деймиън побутна тефтера си към нас, за да прочетем написаното под списъка с новите думи:
«Има ги по всички прозорци. Слухът им е отличен!»
Ние се спогледахме. Въздъхнах и казах:
— Добре, де, какво да правим, ще седнем и ще научим тъпите думи. Но да знаеш, че съм съгласна с близначките, наистина си велика досада.
— Окей. Започваме с думата «словоохотлив» — той насочи молива към трудната дума. Шоуни вдигна рамене.
— Да не е нещо от «Стар Трек»?
— И на мен ми прилича на такова — каза Ерин.
Деймиън ги изгледа презрително.
— Не, плиткоумници такива. Ето какво означава. — И написа бързо:
«Дракона е на наша страна»
— Хайде да ви видя със следващата дума, «сладострастен».
— Охо, знам какво означава! — каза Шоуни и хвана молива, преди Деймиън да го подаде на Ерин. И вместо «сладострастен», написа:
«Анастасия е 2»
— Знаете ли, решил съм да използвам стенографско писмо за такива нелицеприятни думи.
— Не ми пука — каза Шоуни.
— Дори и да знаехме какво е нелицеприятен — кимна Ерин.
— Аз ще обясня следващата дума — намесих се и без дори да я погледна, написах:
«Трябва да изчезваме тази нощ, но без да използваме джипа. Не можем да го скрием»
Спрях и задъвках устната си. После добавих.
«Трябва да сме много предпазливи»
— Не… май че не знам какво означава. Деймиън, ще помогнеш ли?
— Няма проблем — отвърна той и написа:
«Трябва да действаме бързо, преди да са ни спрели»
— Добре, остави следващата за мен. Само ми дай секунда да помисля.
Всички задъвкахме мълчаливо обяда си. Аз се замислих, но не за думата «вездесъщ» (честно казано, можех да мисля върху нея цял живот и пак да не измисля какво означава). Трябваше да напуснем «Дома на нощта» под моето покривало възможно най-скоро. Но Неферет очакваше от нас точно това, показа го ясно. Това означаваше, че щеше да подслушва този разговор, и то не само чрез гарвануподобните, но щеше да бръкне в мозъците на Деймиън и близначките веднага щом се доближеше физически до тях. За пореден път се поздравих, че никой друг, освен мен и Стиви Рей не знаеше, че няма да бягаме към тунелите, а към манастира на бенедиктинките. Благодарение на умението ми да предавам незабележимо бележки и…