Алиса в огледалния свят
Шрифт:
— Няма! — извика възмутено Алиса. — Освен това, ако аз съм само един предмет в съня му, я кажете пък вие какво сте тогава?
— Същото — каза Туидълдум.
— Същото, същото! — извика Туидълди.
Той изкряска толкова силно, че Алиса каза:
— Шшт! По-тихо, че ще го събудите!
— Какъв смисъл има да говориш ти за неговото събуждане? — отвърна Туидълдум, — щом като си само предмет в неговия сън. Ти много добре знаеш, че не си истинска.
— Истинска съм! — каза Алиса
— Няма да станеш нито капка по-истинска, като плачеш — забеляза Туидълди. — Пък изобщо няма за какво да се плаче.
— Ако не бях истинска — каза Алиса, като се усмихна през сълзи, тъй като всичко това й се стори много смешно, — нямаше да мога да плача.
— Ти пък да не мислиш, че това са истински сълзи? — прекъсна я презрително Туидълдум.
„Знам, те приказват глупости — помисли Алиса — и безсмислено е да плача за това“.
И така, тя избърса сълзите си и продължи, като се мъчеше да бъде весела:
— Във всеки случай най-добре ще бъде да изляза от гората, защото става наистина много тъмно. Мислите ли, че ще вали?
Туидълдум разтвори един голям чадър над себе си и над брат си и погледна нагоре в него.
— Не вярвам да вали — каза той. — Поне тука, отдолу — не!
— Но може да завали отвън! — каза Алиса.
— Може, ако му се иска — отвърна Туидълди. — Ние не възразяваме. Напротив!
„Егоисти такива!“ — помисли Алиса и тъкмо щеше да каже „лека нощ“ и да ги остави, когато Туидълдум изскочи изпод чадъра и я грабна за ръката.
— Виждаш ли това? — каза той, задъхан от гняв. Очите му изпъкнаха и пожълтяха. Той сочеше с разтреперан пръст някакъв малък бял предмет под дървото.
— Това е просто едно кречетало — каза Алиса, след като разгледа внимателно малкия предмет. — Едно старо, развалено кречетало.
— Знаех си, че е то! — изкрещя Туидълдум, като започна лудо да блъска с крака и да си скубе косите. — Развалено е, разбира се!
В този момент той погледна Туидълди, който веднага седна на земята и се опита да се скрие под чадъра.
Алиса сложи ръка на рамото на Туидълдум и каза кротко:
— Не бива да се ядосваш чак толкова за едно старо кречетало.
— Но то не е старо! — изкрещя Туидълдум още по-яростно. — То е ново, ти казвам аз! Купих го вчера! Хубавото ми ново кречетало! — Тъкмо тогава гласът му се издигна до най-пронизителен писък.
През това време Туидълди се мъчеше с всички сили да затвори чадъра, в който сам се беше намъкнал, и това представляваше такава необикновена гледка, че отвлече вниманието на Алиса от разгневения му брат. Но Туидълди не успя и накрая се търкулна, увит в чадъра, от който се подаваше само главата му. Той лежеше на земята, като отваряше и затваряше устата
„Прилича на същинска риба“ — помисли Алиса.
— Разбира се, ти си съгласен да се бием? — запита Туидълдум с по-спокоен глас.
— Какво ще правя — отговори намръщено другият и се измъкна от чадъра. — Само че, знаеш, тя трябва да ни помогне да се облечем.
И двамата братя изтичаха в гората, уловени за ръка. След малко те се върнаха, натоварени с разни неща, като: възглавници, одеяла, железни поставки за пред огнище, покривки за маса, похлупаци за тенджери и кофи за въглища.
— Надявам се, че умееш да забождаш карфици и безопасни игли и да връзваш канапи — забеляза Туидълдум. — Всички тия неща трябва да влязат по някакъв начин в работа.
Алиса разправяше по-късно, че никога не била виждала да се вдига толкова шум за нищо: как двамата се въртяха насам-натам, накачиха по себе си какви ли не неща и й отваряха голяма работа да връзва канапи и да закопчава копчета и игли.
„Наистина те ще заприличат повече на вързопи стари дрехи, отколкото на каквото и да е друго, когато се нагласят“ — си казваше тя, като завързваше една възглавница около врата на Туидълди, за да го пазела да не му отрежат главата, както обясняваше сам той.
— Знаеш ли — прибави той сериозно, — това е едно от най-опасните неща, които могат да се случат на човека през време на сражение — да му отрежат главата.
Алиса се разсмя високо, но успя да прикрие смеха си с кашлица, за да не го обиди.
— Много ли съм бледен? — запита Туидълдум, като се изправи, за да му сложат шлема на главата.
(Той нарече това нещо шлем, но то приличаше много повече на тенджера.)
— Да… малко сте бледен — отвърна любезно Алиса.
— Обикновено съм смел — продължи той тихо, — само че днес случайно имам силно главоболие.
— Аз пък имам зъбобол — каза Туидълди, който беше чул думите на брат си. — Аз съм много по-зле от тебе.
— Тогава по-добре е да не се биете днес — каза Алиса, която сметна, че тъкмо сега се удава случай да ги помири.
— Ние трябва да се бием малко, но не ми се ще да продължаваме дълго — каза Туидълдум. — Сега колко е часът?
Туидълди погледна часовника си:
— Четири и половина — каза той.
— Да се бием до шест — каза Туидълдум, — а после ще вечеряме.
— Много добре — отвърна тъжно другият. — А тя може да ни гледа. Само че по-добре да не стои много близо — прибави той. — Обикновено аз удрям всичко, каквото видя, когато наистина се разгорещя.
— Аз пък удрям всичко, което мога да стигна — извика Туидълдум, — все едно дали го виждам или не.
Алиса се усмихна: