Анна в рокля от кръв

Блейк Кендар

– Да не сте го открили вече? – пита Кармел. – Той добре ли е?

– Не, не сме го открили. Но според свидетели вие двамата сте последните видени с него. Нещо против да ни кажете какво се случи?

– Майк не искаше да стои на партито – казва небрежно Кармел. – Тръгнахме си с идеята да се помотаем някъде другаде, не бяхме измислили точно къде. Уил Розенбърг караше. Разходихме се с колата по малките пътища близо до Доусън. Скоро Уил отби и Майк слезе.

– Просто така си слезе?

– Ядоса се, че Кармел движи с мен – намесвам се аз. – Уил и Чейс се опитаха да ни сдобрят, да го успокоят, но той не искаше и да чуе. Каза, че ще се прибере пеша

и че иска да остане сам.

– Наясно сте, че Майк Андовър живее на поне петнадесет километра от района, за който говорите? – казва полицай Роубък.

– Не, не знаех – отговарям аз.

– Опитахме се да го спрем – казва енергично Кармел, – но той не искаше да слуша. Затова си тръгнахме. Помислих, че просто ще се обади след малко да се върнем да го вземем. Но така и не го направи.

Лекотата, с която лъжем, е притесняваща, но версията ни поне обяснява вината, ясно изписана по лицата ни.

– Наистина ли е изчезнал? – пита пискливо Кармел. – Мислех си... надявах се, че е само слух.

Това продава лъжата от името на всички ни. Ченгетата видимо омекват пред нейната тревога. Роубък казва, че Уил и Чейс са ги завели до мястото, където сме оставили Майк, и че вече е започнало търсенето му. Питаме дали има с какво да помогнем, но той махва с ръка, в смисъл че е по-добре да оставим това на професионалистите. До няколко часа снимката на Майк би трябвало да бъде изтъпанена във всички новинарски емисии. Би трябвало целият град да се мобилизира и да хукне в гората с фенерчета и дъждобрани, за да търси следи от него. Но някак си знам, че това няма да се случи. Това е всичко, което Майк Андовър ще получи. Една смотана дружинка в гората и няколко въпроса от полицаите. Не знам как ми е ясно това. Има нещо в очите им, сякаш ходят полузаспали. Сякаш нямат търпение това да отмине, да сложат топла храна в стомасите си и да вдигнат крака на диваните си. Чудя се дали усещат, че тук се случва нещо по-голямо, отколкото им е по силите, дали смъртта на Майк им праща сигнали на ниската честота на странното и необяснимото, които им нашепват да стоят далеч от това.

След още няколко минути полицаи Роубък и Дейвис се сбогуват с нас и ние потъваме обратно в столовете.

– Това беше... – започва Томас, но не си довършва мисълта.

Някой звъни на Кармел и тя вдига. Когато се извръща, за да говори, я чувам да шепне неща като „не знам“ и „сигурна съм, че ще го намерят“. След като затваря, погледът е напрегнат.

– Всички добре ли са? – питам аз.

Тя показва телефона си някак апатично.

– Натали – казва тя. – Иска да ме успокоява, предполагам. Но някак не съм в настроение да гледам романтични комедии с нея, нали се сещате?

– Има ли нещо, което ние можем да направим? – пита нежно Томас.

Кармел започва да прелиства учебника.

– Честно казано, просто искам да си напишем домашното по биология – казва тя и аз кимам.

В момента трябва да отделим малко време за „нормалност“. Трябва да работим и да учим и да се подготвим да разцепим на контролното в петък. Защото изрезката от вестник в джоба ми сякаш тежи един тон. Усещам как снимката на Анна се взира в мен отпреди шестдесет години и някак не мога да потисна желанието си да я опазя, да я спася от това, в което ще се превърне. Не мисля, че в близкото бъдеще ще имаме много време за нормалност.

Глава дванадесета

Събуждам се облян в пот. Имах гаден сън, сънувах,

че нещо се е надвесило над мен. Нещо с криви зъби и сгърчени пръсти. Нещо, чийто дъх мирише, сякаш е яло хора от десетилетия и не си е мило зъбите. Сърцето хлопа в гърдите ми. Бъркам под възглавницата за камата на баща ми и за секунда мога да се закълна, че пръстите ми напипват кръст, увит със змия от груба материя. После се появява дръжката на ножа ми, здрав и читав в кожената ножница. Шибани кошмари.

Сърцето ми започва да успокоява ритъма си. Поглеждам към пода и виждам Тибалт, който се взира в мен с бухнала козина на опашката. Чудя се дали е спал на гърдите ми и дали съм го катапултирал, като съм скочил в леглото. Не помня, но се надявам да е било така, защото би било супер смешно.

Мисля, че е най-добре пак да си легна, но не го правя. Усещам дразнещо напрежение във всичките си мускули и макар че съм изморен, ми се иска да отида на стадиона и да хвърлям гюле или да бягам с препятствия. Навън сигурно духа вятър, защото старата къща скърца и стене върху основите си, дъските по пода се движат като парчета домино и звучат като бързи стъпки.

Цифрите на часовника до леглото ми казват, че е 3:47. За момент не мога да се сетя кой ден сме. Събота. Поне не трябва да ставам за училище. Нощите започват да ми се сливат. Май ми се събират само три нощи здрав сън, откакто дойдохме тук.

Ставам от леглото, без да мисля, и навличам дънки и тениска, после натъпквам камата в задния джоб и слизам по стълбите. Спирам само за да се обуя и дръпвам ключовете за колата на майка ми от масичката за кафе.

След малко карам по мрачни улици под светлината на нарастващата луна. Знам къде отивам, макар че не помня да съм взимал решение да го направя.

Паркирам в края на тревясалата алея пред къщата на Анна и излизам от колата, като все още имам чувството, че ходя насън. Напрежението в крайниците ми след кошмара още е там. Дори не чувам звука от собствените си стъпки по разнебитените стълбички на верандата и не усещам как пръстите ми се свиват около бравата на входната врата. После влизам и пропадам.

Фоайето изчезва. Вместо това падам от около два метра и половина по лице в прахоляк и мръсотия. Студено е. Вдишвам дълбоко няколко пъти и гърдите спират да ме болят толкова. По рефлекс свивам крака, а единствената мисъл в главата ми е „какво, да го...?“. Когато мозъкът ми се включва отново, напрягам мускулите на бедрата си и изчаквам в полуприклекнало положение. Имам късмет, че и двата ми крака работят, но се чудя къде, по дяволите, съм. Имам чувството, че всеки момент тялото ми ще изхаби и последния останал адреналин. Където и да съм, е тъмно и мирише. Опитвам се да дишам спокойно, за да не се паникьосам и за да не вдишвам твърде много от скапания въздух. Смърди на влажно и гнило. Много неща са умрели тук – или са умрели другаде, но са били довлечени дотук.

Тази мисъл ме кара да бръкна за ножа си – моята остра, режеща гърла, застрахователна полица. Оглеждам се. Разпознавам нереалната сива светлина от къщата; мисля, че се процежда през дъските на тавана. Когато очите ми свикват с тъмното, виждам, че стените и подът са от грубо изсечен камък и са покрити с мръсотия. В съзнанието си гледам повторение на това как се качвам по стълбичките на верандата и влизам през входната врата. Как така се озовах в мазето?

– Анна? – казвам меко.

Земята се надига под мен. Подпирам се на стената, но повърхността под ръката ми не е мръсната стена. Нещо лепкаво, кишаво и влажно. И дишащо.