Анна в рокля от кръв
Шрифт:
– О – чувам шепота на Кармел.
Атмосферата наоколо се променя. Къщата се променя. Странната сива светлина бавно става по-топла, а прахта изчезва от мебелите. Премигвам. Виждам къщата на Анна, както сигурно е изглеждала, когато е била жива.
Подът във всекидневната е покрит с ръчно изтъкана постелка, а стаята е осветена от кандила, които сипят жълтеникава светлина. Зад нас се отваря и затваря врата, но аз все още разглеждам промените, гледам снимките по стените и ръждивочервената
Някаква фигура се движи през стаята – момиче с тъмнокафява пола и едноцветна сива блуза. Носи учебници. Косата е вързана на дълга кестенява опашка, пристегната със синя панделка. Когато се обръща по посока на някакъв звук, идващ от стълбището, виждам лицето . Това е Анна.
Чувството да я видя жива е неописуемо. Преди си мислех, че няма как да е останало много от живото момиче в това, което Анна е сега, но не съм бил прав. Когато поглежда към човека на стълбището, очите са ми толкова познати. Погледът е твърд и знаещ. Но в него има и ярост. Знам, без да поглеждам, че това е мъжът, за когото тя ми разказа – онзи, който е щял да се ожени за майка .
– И какво научихме в училище днес, скъпа Анна?
Акцентът му е толкова силен, че едва разбирам думите. Слиза по стълбите, а начинът, по-който стъпва, е вбесяващ – лениво, самоуверено и нагло. Леко накуцва с единия крак, но не се подпира на дървения бастун, който носи. Когато започва да се разхожда около нея, ми напомня на акула, която се готви за атака. Анна свива челюст. Ръката му се пресяга над рамото и пръстът му минава по корицата на един учебник.
– Още работи, дето не ти трябват.
– Мама иска да се представям добре – отговаря Анна.
Това е гласът, който познавам, но с малко по-изразен фински акцент. Тя се обръща. Не я виждам, но съм сигурен, че го гледа право в очите.
– Така и ще направиш – той се усмихва.
Има ръбесто лице и здрави зъби. Небръснат е и започва да оплешивява. Носи зализано назад това, което е останало от пясъчнорусата му коса.
– Умно момиче – прошепва той.
Вдига пръст към лицето . Тя се отдръпва и се затичва нагоре по стълбите, но това не изглежда като бягство, а като непокорство.
„Точно така, моето момиче“ – помислям си аз и после се сещам, че съм в кръга. Чудя се колко от мислите и чувствата ми минават през главата на Томас. Вътре в кръга чувам как роклята на Анна капе и усещам как тя потръпва от ужас при вида на сцената пред нас.
Задържам погледа си върху мъжа: бъдещия доведен баща на Анна. Той се хили нагло, а когато вратата на стаята на горния етаж се затваря, той бърка под ризата си и вади нещо от бял плат, намачкано на топка. Не мога да разбера какво е, докато не го поднася към носа
„Шибан перверзник“ – мислите на Томас прозвучават в главите ни. Стискам юмруци. Желанието ми да се нахвърля върху мъжа е непреодолимо, макар да знам, че това, което виждам, се е случило преди шестдесет години. Все едно гледам кадри от прожекционен апарат. Не мога да променя нищо.
Прескачаме напред във времето; светлината се променя. Лампите светват и пред очите ни профучават фигури като размазани тъмни петна. Чувам звуци, приглушени разговори и караници. Сетивата ми се напрягат да проследят случващото се.
Една жена стои в дъното на стълбите. Облечена е в черна рокля от груба материя, която сигурно дращи кожата лошо, а косата е вързана на стегнат кок. Тя гледа към горния етаж и не мога да видя лицето . Но виждам, че държи в ръка бялата рокля на Анна и я размахва. В другата си ръка стиска броеница.
По-скоро усещам, отколкото чувам, как Томас си поема рязко въздух. Бузите му потрепват – усетил е нещо.
„Сила“ – чувам го да мисли. – „Черна сила.“
Не знам какво има предвид. Нямам и време да се чудя.
– Анна! – изкрещява жената.
Анна се появява на горния етаж до стълбите.
– Да, мама?
Майка вдига роклята, стисната в юмрука .
– Какво е това?
Анна изглежда стресната. Хваща се за парапета на стълбите.
– Откъде взе това? Къде го намери?
– Беше в стаята – това е той, излиза от кухнята. – Чух я да казва, че си шие рокля. Добре, че я намерих.
– Вярно ли е? – пита настоятелно майка . – Какво значи всичко това?
– Роклята е за бала, мама – казва гневно Анна. – Училищния бал.
– Това?
Майка разгъва роклята с две ръце.
– Това е за танци?
Размахва я във въздуха.
– Курва! Няма да ходиш на никакви танци! Разглезено момиче. Няма да излизаш от тази къща!
От горния етаж се чува по-тих, по-благ глас. Една жена с маслинова кожа и дълга черна коса на опашка хваща раменете на Анна. Това сигурно е Мария, шивачката, която оставила дъщеря си в Испания – приятелката на Анна.
– Не се ядосвайте, г-жо Корлов – казва бързо Мария. – Аз помагах. Беше моя идея. Да ушием нещо хубаво.
– Ти – казва г-жа Корлов през зъби. – Ти си виновна. Само пълниш главата на дъщеря ми с твоите испански мръсотии. Тя стана непослушна, откакто ти се появи. Горделива. Няма да те оставя да мътиш мозъка повече. Махай се от къщата ми!
– Не! – извиква Анна.
Мъжът пристъпва към годеницата си.
– Малвина – казва той. – Не бива да губим квартиранти.
– Мълчи, Елиас – казва остро Малвина.
Започвам да разбирам защо Анна не е можела просто да каже на майка си за намеренията на Елиас.