Анна в рокля от кръв
Шрифт:
От втория фронт започва да се чува дрънчене в кухнята. Там са майка ми, Кармел и Анна. Анна помага на майка ми с печката на дърва, на която ще се варят предпазващи отвари. Усещам и мирис на розмарин и лавандула – ще правят и лековити води. Майка ми е от типа хора, които „се готвят за най-лошото и се надяват на най-доброто“. От нея се очаква да измисли нещо, за да го примами тук – в добавка към моя номер с хвърлянето на пешкира.
Не знам защо и наум говоря в шифър. Това с „хвърлянето на пешкира“. Сам се чудя какво точно имам предвид. Това е термин от бокса – когато треньорът хвърли пешкира,
А каква е моята симулация? Че ще убия Анна.
Май е най-добре да кажа.
В кухнята майка ми кълца на ситно листа от някаква билка. На плота има буркан със зелена течност, която мирише на нещо средно между кисели краставички и дървесна кора.
Анна разбърква съдържанието на една тенджера на печката. Кармел се суети около вратата към мазето.
– Какво има долу? – пита тя и я отваря.
Анна потръпва и ме поглежда. Какво ще открие Кармел, ако слезе долу? Объркани влачещи се трупове. Едва ли. Появяването на духовете, изглежда, се предизвиква от чувството за вина у самата Анна. Ако Кармел въобще се натъкне на нещо, то сигурно ще бъде влага и прах, или най-много мистериозно да се затръшне някоя врата.
– Нищо, което да ни интересува в момента – казвам аз, отивам до нея и затварям вратата. – Горе върви доста добре. При вас как е?
Кармел свива рамене.
– Аз нищо не правя. Малко е като готвенето, а аз не мога да готвя. Но те май се справят добре – тя бърчи нос. – Малко бавно става.
– Добрата отвара си отнема време – усмихва се майка ми. – Ако бързаш, става нестабилна. А и ти много помогна, Кармел. Тя почисти кристалния сервиз.
Кармел се усмихва, но поглежда към мен и извърта очи.
– Мисля, че ще отида да помогна на Томас и Морфран.
Като излиза от кухнята, ми се ще да беше останала. Сега сме само аз, Анна и майка ми и в стаята се усеща странно напрежение. Трябва да си кажем разни неща, но не пред майка ми.
Анна се покашля.
– Мисля, че това е готово, г-жо Лоууд – казва тя. – Има ли какво друго да направя?
Майка ми ме поглежда.
– Засега не, мила. Благодаря ти.
Докато прекосяваме дневната на път към фоайето, Анна вдига глава, за да надзърне какво се случва горе.
– Нямаш представа колко е странно – казва тя. – Да има хора в къщата ми и да не ми се иска да ги разкъсам на парчета.
– Ще свикнеш.
Тя бърчи нос.
– Ти си... как го каза Кармел преди малко? – Поглежда в земята, после пак към мен. – Смешно магаре.
Смея се.
– Бързо учиш.
Излизаме на верандата. Закопчавам якето си. Така и не съм го свалял; къщата не е отоплявана от половин век.
– Харесвам Кармел – казва Анна. – В началото не беше така.
– Защо не?
Тя свива рамене.
– Мислех, че е приятелката ти – тя се усмихва. – Но това е глупава причина да не харесваш някого.
– Може и така да е. Но мисля, че Кармел и Томас са напът да се съберат.
Облягаме се на къщата и усещам изгнилите дъски зад себе си. Не изглеждат
Болката в главата ми става по-настойчива. Започва да ме боли хълбокът, както когато си тичал прекалено дълго. Трябва да питам дали някой не носи болкоуспокояващо. Но това е тъпо. Едва ли магия се лекува с аспирин.
– Започва да те боли, нали?
Тя ме гледа загрижено. Оказва се, че неволно съм разтривал слепоочията си.
– Добре съм.
– Трябва да го подмамим да дойде тук, и то скоро – тя започва да крачи до парапета и обратно. – Как смяташ да направиш това? Кажи ми.
– Смятам да направя това, което винаги си искала – казвам аз.
Отнема малко време да се досети. Ако е възможно човек да изглежда наранен и благодарен едновременно, то това е изписано на лицето .
– Не се радвай предварително. Ще те убия само малко. Ще бъде по-скоро като ритуално пускане на кръв.
Тя се намръщва.
– Това ще свърши ли работа?
– С всички допълнителни призоваващи заклинания, които в момента се забъркват в кухнята, мисля, че да. Би трябвало да му подейства като на куче от детска анимация, което се носи след количка с хотдози.
– Това ще ме отслаби.
– Колко?
– Не знам.
Мамка му. Истината е, че и аз не знам. Не искам да я нараня. Но кръвта е ключът. Потокът на енергия през острието ми към и аз не знам къде, би трябвало да го привлече, както воят на водача на глутницата би привлякъл вълк. Затварям очи. Един милион неща могат да се объркат, но е твърде късно да мисля за друг план.
Болката между очите ми ме кара да мигам начесто. Виждам леко размазано. Дори не знам дали ще съм в състояние да работя с камата, ако се забавим още много с подготовката.
– Касио. Страх ме е за теб.
Засмивам се.
– Сигурно имаш право.
Стискам очи. Болката не е пронизваща. Това сигурно щеше да е по-добре, на приливи и отливи, за да имам време да се съвзема помежду им. Но тя е постоянна и побъркваща. Няма облекчение.
Нещо хладно докосва бузата ми. Нежни пръсти се плъзгат в косата над слепоочията ми и я отмятат назад. После усещам как тя докосва устните ми, много внимателно, и когато отварям очи, се взирам в нейните. Отново ги затварям и я целувам. Когато се отделяме един от друг – след известно време – се облягаме на къщата, допрели чела едно в друго. Ръцете ми обгръщат извивката на гърба . Тя продължава да гали слепоочията ми.
– Не мислех, че някога ще направя това – прошепва тя.
– Нито пък аз. Мислех, че ще те убия.
Тя се ухилва. Мисли си, че нищо не се е променило. Греши. Всичко се е променило. Всичко, откакто дойдох в този град. Сега знам, че ми е било писано да дойда тук. Че когато чух нейната история, разбрах, че тази връзка и този интерес са имали причина.
Не ме е страх. Въпреки парещата болка между очите ми, въпреки че онова нещо идва, за да ме унищожи, въпреки че е способно с лекота да извади далака ми и да го спука като балон, пълен с вода, аз не се страхувам. Тя е с мен. Тя ми дава смисъл и ще се спасим един друг. Ще спасим всички. И после ще я убедя, че трябва да остане тук. С мен.