Белият гущер
Шрифт:
— Чакай, не бързай. Кой Кавендиш? Бертран Кавендиш?
— Ами кой друг? Ти не четеш ли вестници? Не, не Четеше вестници, те не го интересуваха.
— И за какво ме месят мен в тая работа?… Доколкото знам, той е някакъв философ.
— Как така някакъв? Световно известен учен.
— И тъй да е. Аз съм математик.
— Няма значение, ние двамата дърдорим най-добре английски! — Гласът му прозвуча весело. — Пък и кой ще му мъкне куфарите, зер някой от академиците?
Тъй или иначе, за Неси нямаше друг изход, освен да се съгласи. Ксгато най-сетне се върна в стаята си, намери
— Как можеш да бъдеш толкова невъзпитан!… Простак с простак!… Да ме оставиш сама тук. В толкова неудобно положение.
— Нали трябваше да се разбера с баща ми? — каза сухо Неси.
— Какво ме интересува твоят баща? — кресна тя невъздържано. — Какво общо имам с тая мрачна горила? Преди всичко аз съм жена. Ти ми дължиш поне едно елементарно уважение.
— Може би Брандо ти дължи нещо повече! — каза Неси презрително. — Иди при него.
— Простак! — избухна Фани и като ураган излетя из стаята.
Неси отиде замислен до прозореца. Чувствуваше се празен. Можеше ли да си представа при какви невероятни обстоятелства щеше да я види следващия път?
4
Кирил седеше сам в едно от луксозните червени кресла в хола и зяпаше към електрическия часовник. Това го забавляваше, макар че беше най-обикновен стандартен часовник, монтиран направо върху стената. След всяка минута се чуваше едно едва доловимо „щрак“ и голямата стрелка се преместваше с едно деление. Оставаше само едно-единствено щракане до осем часа. И Кирил знаеше, че заедно с него през автоматичната врата в хола изискан и мълчалив ще влезе Неси. Точно това го забавляваше.
Колкото и да бяха различни като хора, двамата с Неси си приличаха по фигури, дори по начина на обличане. И двамата бяха атлетично сухи и високи, скромно подстригани, в елегантни, но малко демодирани костюми. И двамата бяха сдържани и изискани. Но Кирил бе много по-енергичен, сухото му лице бе по-одухотворено и по-живо. Неговият насмешлив поглед смущаваше всички, които разговаряха с него, освен Неси, разбира се. Може би затова бяха приятели, отношенията им бяха естествени, равноправни, в най-добрия смисъл на думата — непринудено искрени. Тяхната позиция на млади, блестящи учени ги беше сближила повече, отколкото общите им интереси.
Най-сетне часовникът щракна, но Неси не се появи. Леката усмивка на устните на младежа бавно угасна. Неси никога не лъжеше. Неси никога не закъсняваше. Думата на Неси беше закон — тия неща най-много интересуваха младия учен, защото най-рядко се срещаха в обществото. Едва когато часовникът щракна втори път, Неси малко забързал влезе в хола. Забързан и като че ли смутен. Тия неща впечатлиха Кирил повече, отколкото ако се бе появил по гащета. Неси седна в креслото до него, само в един миг събра себе си, после каза спокойно:
— Е, разкажи!
Кирил протегна краката си, сега вече се чувствуваше съвсем нормално. В края на краищата една минутка закъснение не е причина, за да промени мнението си за Неси.
— Не е нужно да знаеш много — започна той. — Кавендиш няма да ни подлага на изпит за своите
— Според мен това е елементарно вярно — обади се невъзмутимо Неси.
— Не е, разбира се! — също така невъзмутимо продължи Кирил. — Понякога той бърка статистиката със социологията, макар да не е чужд на проблемите на развитието.
— Тогава според теб какво му е световното? — попита Неси.
— Славата най-малко… Известността… Той е буржоазен учен, който смята, че буржоазната цивилизация неудържимо и завинаги слиза от световната сцена. Препоръчвам ти да прочетеш „Ентропия на световете“, имам я, мога да ти я дам.
— Предпочитам да ми я разкажеш е няколко думи.
— Мъчно е с няколко думи. То е нещо като футурологично изследване за развитието на човешките цивилизации, за тяхното зараждане и умиране.
— Шпенглер?
— Не съвсем. Макар че като Шпенглер приема, че всяка цивилизация живее сама за себе си и умира сама за себе си, без никаква връзка е тия, които я предшествуват или следват. И даже — напротив — смята, че всяка нова цивилизация е толкова по-силна, колкото по-ярко противостои на предшествуващата. В тоя смисъл той приема революцията, и то не като хирург, а като безусловен гробар.
— И това е вярно — измърмори Неси.
— Разбира се, че не е — усмихна се едва забележимо Кирил. — Кавендиш се различава съществено от болшинството западни футуролози. Той смята, че основните беди, които висят над човечеството, не са тия, с които всеки ден ни надуват главите — разрушаването на екологическата среда, изчерпване на ресурсите, свръхнаселението. Основна беда за него са спиране процесите на развитието, изчерпване на човешките цели, превръщането на човека от творец в консуматор. И оттам, според него, пълното изчерпване и опустошаване на човешката душевност и главно на човешките чувства.
Неси помълча един миг.
— Според Кавендиш, какво става е човешкия ум? — попита той неохотно. — Развива ли се, или деградира?
— Едновременно се развива и деградира.
— Това е логичен абсурд! — каза Неси неприязнено.
— Но не и диалектичен. — Кирил се засмя, смехът му бе ясен, но малко злорад. — Умът се развива, естествено, мозъкът увеличава своето абсолютно тегло, увеличава се броят на мозъчните клетки. Но според Кавендиш това е нож е две остриета. Като се разраства, той започва постепенно да подтиска своите естествени стимули. Чувствата, да речем. Въображението. Морала. Естетическите мери, които за него са по-естествени за човека, отколкото инстинктите. Съвсем изчезват интуицията и прозрението като най-висши форми на знание.