Белият гущер
Шрифт:
— Вас, разбира се… Тъкмо туй исках да ви обясня.
— Ами влезте! — каза тя малко смутено. — Влезте, щом сте дошли!
Последните й думи не бяха кой знае колко окуражителни. И все пак той тръгна след нея, фигурата й, може би защото беше съвсем боса, сега му се струваше много по-ниска, отколкото бе очаквал. Минаха през тъмно антре, после през овехтял хол, пълен със стари напукани мебели. Един бухал с жълти стъклени очи го погледна втренчено, преди да влезе в нейната стая. Едва там той се поогледа — големичка стая, на доста празна. Имаше само един диван, покрит със съшити ярешки кожи, няколко провинциални възглавнички, голям
— Извинете, но трябва да се облека.
— Моля ви се.
Тя извади нещичко от гардероба си и излезе вън. Вече не се знаеше кой от двамата е повече изненадан — той или тя. Неси мъчно можеше да повярва на очите си. Тя просто не беше хубава. Не, всъщност наистина беше хубава, но красива в никакъв случай. Преди всичко му се видя много обикновена. Само кожата беше съвсем хубава, бяла и деликатна. И все пак нямаше в нея оная вътрешна светлина, която очакваше да види. Оная светлина, която може би идваше ог утрото. И очите й бяха обикновени — сини, не поразяваха като очите на Фани със своя трескав отблясък. И не беше дори колкото Фани гъвкава, силна и изненадваща. Беше просто обикновена, по двете й ръце растеше доста силен златист мъх.
След малко момичето се върна — черна пола и лилава блузка с отворено деколте. Тоя път му се видя малко по-хубава, още повече че се бе повдигнала на токчетата си. Тя седна срещу него на кушетката с ярешка кожа и провинциални възглавнички с прибрани като на гимназистка колене. През цялото време той усещаше в ясния й поглед нейния затаен въпрос — какво търси тук? За какво е дошъл? Разбира се, нямаше да мине без някакво прилично обяснение.
— Знаете ли, че живея насреща?
— Да, разбира се. Та ние сме прозорец срещу прозорец.
— Точно така.
— И аз съм ви виждала. А хазайката ми обясни кой сте вие.
Добре беше направила тая хазайка, това облекчаваше най-трудната част от неговите собствени обяснения. Но останалата част?
— Знаете ли, като всеки математик аз съм човек с позитивен ум. Гледал съм ви и аз на прозореца — мернете се, изчезнете. Коя сте вие? Моят ум трудно се примирява с неизвестности. Свикнал съм винаги да търся отговор и решение. Кажете ми сега искрено — отегчава ли ви моето присъствие?
— Не, разбира се! — отвърна тя категорично.
Той едва не въздъхна от облекчение. Вече бе успял да победи в себе си красотата й. Оставаше да победи нейното съпротивление и всичко щеше да бъде наред.
— Ето, оказа се, че имаме общи интереси — продължи той. — Може би ще успеем да станем и приятели.
Той усети как тя вътрешно се сепна. Лицето й изведнъж стана сериозно, дори малко загрижено.
— Приятели? — отвърна тя. — Тая дума не е ли много силна?
— Според мен най-обикновената в нашия свят.
Тя не отговори веднага. Усещаше се как набира сили вътрешно, после каза спокойно и ясно:
— Там е работата, че аз имам приятел.
Само това не очакваше да чуе в тоя миг. А беше толкова естествено да го чуе. Кое хубаво момиче живее само на тоя свят? Никое, разбира се. Много по-късно щеше да си даде сметка колко голямо и дори колко нелепо е било собственото му самочувствие. Никога през живота си не бе помислял, че нещо, което
— И какво от това? — отвърна той. — Всеки съвременен човек има приятели. Или приятелки. Нима можеш да имаш само един приятел на тоя свят? Това ми се вижда неестествено.
Тя очевидно се смути. Погледна го малко безпомощно, после каза:
— Е, зависи какво влагаме в тая дума.
— Според мен тя е единствената без прегради. Може да съдържа всичко. А може да не съдържа и нищо. Тоест не съвсем нищо, но да оправдае поне връзките в една компания.
Говореше все така спокойно и уверено, но усещаше в себе си някаква празнота, тъмна и малко страшна. Приличаше му в тоя миг на пропастта край морето.
— Да, естествено — каза тя. — Но моят приятел е… как да ви кажа, малко… особен. Преди всичко той не е българин.
— Ами още по-добре! — Неси дори се усмихна.
— И той е студент, мой колега. Но е роден в Африка.
— Негър? — понита Неси учудено.
— Не, защо негър? Но и негър да беше, какво от това? — Нещо враждебно се поизтъни в деликатното й гласче.
— Нищо, разбира се.
— Там е работата, че те са малко по-ревниви от нас. Това е всичко! — добави тя с облекчение.
Неси стана внезапно от стола си.
— Ами тогава е излишно да говорим повече! — каза той. — Но когато човек живее в една чужда страна, длъжен е поне да се съобразява с нравите й.
— Той е много възпитан — каза тя поривисто.
— Слава богу! — отвърна Неси. — И все пак помислете си. Струва ми се, че и аз съм възпитан. Никога през живота си не съм ограничавал никого и за нищо!… Довиждане!…
Без да й подаде ръка, той тръгна към вратата. Все пак в антрето и двамата спряха едновременно.
— Аз дори не разбрах как се казвате? — обади се той.
— Рени.
— Добре, Рени, приятно прекарване в Африка. Щом, работата е толкова сериозна.
— Не ставайте зъл! — каза тя. Поколеба се за миг, после добави:
— Защо не дойдете у нас в сряда?… Ще имам рожден ден.
— В колко часа?
— В седем, в осем, колкото ви е удобно.
— Ще си помисля! — каза той.
И като й кимна, излезе на прашното, отдавна неметено стълбище.
3
Сряда. Имаше още четири дни до тая сряда. За пръв път, откакто се помнеше, неговият ум отказваше да вземе решение. Това беше толкова невероятно, че сякаш го вцепени вътрешно. Приличаше в тоя миг на някаква странна и безпомощна сметачна машина. Всички клавиши са натиснати, чува се приглушеното ручене на механизмите, липсва само фаталното „щрак“, което да подаде резултата. Все още не знаеше ще отиде ли в сряда на рождения ден, или ще си остане вкъщи. Не знаеше как трябва да подстъпи. Умът му подсказваше, че всички жени са достъпни, стига да положиш известни усилия. Нямаше никаква причина Рени да прави някакво изключение. В крайна сметка беше длъжен да положи тези усилия дори в името на оня неписан ритуал, който определя границите на всяко приличие. Но за пръв път нещо в него се противеше на трезвата преценка на разума — неговото достойнство може би, за което не знаеше, че съществува. В края на краищата какъв ще е тоя африкански хлапак, който ще му препречва пътя? Нима може по нещо да се сравнява с него? А ако любовта наистина е сляпа, както твърдят глупците, защо трябва сам да се обърква в нейния лабиринт?