Без шанс за разпознаване

Пирсон Ридли

— Караш ме да се чувствам все по-неловко. Започвам да гледам на всичко това с неприязън.

— Шест от всички. Най-много да са четиринайсет. Може и да се окажат повече, ако се поразровя. Дружина Пет не е в района ми, но се случва да работим заедно, нали разбираш, и бях на някои от пожарите. Спомням си особено два, които ми се сториха твърде горещи. И обгарянето беше тип крокодилска кожа. И имаше натрошени остатъци точно както при последния случай.

— Какво всъщност означава натрошени остатъци? — попита Болд.

— Бетонът до такава степен се нажежава, толкова бързо, че и най-малката влага, попаднала в него, кипва и напуква повърхността. Виждал си как се пукат тротоарите през зимата. Изглежда по същия начин. Или като пришки, като акне. Течен взривател са използвали, сто процента. Той е добре дошъл за съборетини, а и нещата пасват — хлапетата

обикновено използват бензин или родствени на него — нафта и дизел, дизел и ацетон. Отвсякъде могат да си го набавят. Но тези двата пожара, за които ви споменах, бяха по-люти и от най-жежките, които бях виждал досега. А и не съм виждал бензин да изгаря така. Всъщност имах предвид професионалист, но защо би се занимавал с такава съборетина? Както говорех, ми дойде наум защо — някой просто изпробва взривателите си. Нека да ти обясня, сержант. Всеки пожар си има своя самоличност. Не мога да кажа в кой момент идва усещането, че знаеш всичко за даден пожар — макар точно това да ми е работата; никой обаче не може да знае всичко. Колкото и старомодно да звучи, знам, че всеки пожар може да разкаже своя собствена история. Ако се проучи достатъчно време, разкрива тайните си. В очите на обикновения човек пожарът предизвиква само разрушение и хаос, но за тези от нас, чийто живот, а и смърт, са свързани с тази стихия, той говори красноречиво. Може да ти каже кога, къде и как се е родил змеят горянин и документира как се стига до онзи бушуващ ад. Пожарът не уважава нищо. И никого. И въпреки че поглъща всичко, оставя след себе си доказателства, издайнически белези за това кой или какво е причината за него. Пожарът поема самоличността на създателя си, така, както децата наследяват характера на родителите си: бавен и индиферентен; активен и инициативен. Проучих „Пожара Инрайт“ — продължи той. — Срещал съм се и с по-малкия му брат, и с по-малката му сестра, с тези обгаряния като пришки, за които говорих. Те всички са от един род, сержанте. Ако бях разказал за всичко това на заседанието, щях да разочаровам колегите. Защото, както го разказвам, излиза едва ли не, че оня идиот е трябвало да ни сервира повече такива пришки. Ще изглеждам едва ли не като негов защитник. Обаче и мен ме хваща страх от тия пожари, които изглеждат съвсем еднакви. И ако това се окаже вярно, значи си имаме работа с онази игра, където ти подвикват топло, по-топло, още по-топло, с извинение за лошото съвпадение. Смятай, че всичко е планирал за „Пожара Инрайт“. Бъди сигурен, че много добре е знаел какво да очаква: във връзка с количеството запалителен материал, за скоростта на обгаряне, за степента на разрушение.

— Караш ме да настръхвам, господин Гарман — смотолеви Болд.

— И мен ме хваща страх — кимна Гарман. — Искаш ли да знаеш защо? Хайде да те попитам нещо: този идиот подпалил ли е два, три, четири пожара само за проба — поел ли е такъв голям риск само за да се подсигури всичко при „Инрайт“ да мине перфектно?

— Подпалил ли е?

— Няма начин. Рискът е прекалено голям. Един пожар може. Но четири? Или шест?

— Какво всъщност искаш да ми кажеш с това?

Гарман вдигна ръка към джоба на ризата си и извади оттам един отворен плик. Сложи го пред Болд, който предпочете да не го докосва. Адресът, за който беше употребено синьо мастило от химикал, представляваше писани с несигурна ръка, разкривени печатни букви.

— Това си го получил? — попита Болд.

— Да.

— Друг?

— Не. Не съм го показвал на никого.

Болд изнамери молив и с негова помощ преобърна писмото така, че да може да гледа към него, изпълнен с любопитство, но и в същото време с известна неохота.

— Защо на мен? Защо сега? — попита той.

Тези въпроси видимо разтревожиха Гарман и Болд усети, че той се беше приготвил от доста време за подобен отговор.

— Колко такива сведения получаваме всички ние? Ти ги получаваш. Аз ги получавам. От разни гадатели. От чешити. От скитници. Повечето от тях свършват в кошчето за боклук. Имах даже цяла поредица от една жена, която започна да ми пише, след като ме показаха по телевизията. В първото си пишеше за секс. Второто беше пак такова със снимка. И третото беше със снимка — този път със свалена блуза. За петото вече се беше снимала чисто гола в леглото, в отвратителна поза. А шестото вече не беше писмо, а видеокасета. И толкова. После спря да пише. — Изтри няколко

капчици пот от горната си устна. А на петия етаж изобщо не беше топло, все пак не беше лято. — Значи, ако нещо такова пристигне, го завеждаш като писмо от чешит. Обаче то пристигна в деня на „Пожара Инрайт“ — изпратено на домашния ми адрес, а не до службата.

Болд напомни на мъжа:

— Взел си го със себе си на заседанието, но предпочете да не го показваш. Защо?

— Показвам ти го сега.

— Защо? — повтори Болд.

Гарман беше червенобузест по рождение и с широка усмивка, ако решеше да я демонстрира.

— Не ме остави да го направя — отвърна той на Болд.

— Защо го показа на мен, а не на колегите си?

— На момчетата ли? Виж, аз съм един от тях. Зная как разсъждават. Ние разследваме пожари, сержант. Щяха да ме вдигнат на балон и ще ти кажа защо. Заради това — каза той, сочейки писмото. — Може и да е важно, може и да се окаже пълна глупост. Но ти ще кажеш, това не е моя работа, нито на момчетата. А ако се окаже, че е нещо важно, ти си именно човекът, който ще го разбере.

— Аз ли съм наистина?

Болд не желаеше това писмо. Не желаеше повече този случай. Твърде много хора имаше между него и доказателствата; доста неща не знаеше и трябваше да научи. Осъзна, че ако трупът го нямаше в този случай, той нямаше да се превърне в негов. За момент даже възнегодува срещу Дороти Илейн Инрайт.

Явно усещайки това, Гарман каза:

— Виж, това просто са глупости накуп. Това е другата причина. Не е заплаха или нещо такова. Но не е и много нормално, нали разбираш? Нещо като пластмаса и нещо като стихотворение. Абсолютна тъпотия. Обаче после си помислих, може пък да значи нещо. Тези петна… Взех, че го измъкнах. Три дни беше стояло в боклука. Измъкнах го оттам едва тази сутрин, преди заседанието, усетих се, че датата е същата.

— Пуснато е от Капитолия — каза Болд.

— Аха, и на мен ми направи впечатление.

С помощта на гумичка Болд внимателно разгъна самозалепващата сгъвка на плика. Помогна си и с молив, за да вдигне и обърне плика и изтърси съдържанието му върху масата. Едно нищо и никакво парченце, както изглежда стопена пластмаса, червено на цвят, се плъзна на повърхността й. Беше с размерите на жетон за покер.

С помощта на втори молив Болд издърпа и разгъна листа хартия.

Гарман се обади нервно:

— Май доста си тренирал с китайска храна.

На Болд не му стана забавно. На листа хартия имаше грубовата рисунка на мъничко човече, катерещо се по стълба. Болд си представи фигурата на пожарникар. Фактът, че беше без глава, щеше да получи съответния коментар от психоложката на управлението. До рисунката, със същия необработен почерк, познат от адреса на плика, беше написано:

„Той половината от делото извърши, който сложи му началото.“

След мъчително мълчание Болд вдигна глава към едрия мъж, седящ до него, и изрече с пресъхнало гърло:

— Това не ми харесва.

— Не — отвърна другият. — Много добре те разбирам.

5.

Не бяха настъпили никакви съществени промени. Ако Бен можеше да се оплаче от нещо в живота си, то беше точно това. Чувстваше се безсилен да промени сам нещата и оставяше всичко на волята на възрастните; и нещата си вървяха постарому. На училище си беше като на училище; а вкъщи си беше като вкъщи. Усещаше натиска от страна на Емили да даде на социалните работници доказателството, което им трябваше, но нямаше желание да се впуска в подобно нещо, така че накрая започна да обвинява себе си за ситуацията, в която беше попаднал, а това болеше.

Беше благодарен, че съществуваше футбол в понеделник вечер, който да задържа Джек Сантори извън дома. Вторият му баща тогава не се връщаше вкъщи, а отиваше директно в бара, за да гледа мача, и засядаше там до късно, защото залагаше и после се напиваше, без значение дали беше загубил, или спечелил. После, някъде към полунощ, можеше да се чуе как се препъва по стълбите, затръшва врати в опита си да намери пътя към леглото си; ако имаше късмет го улучваше, но в повечето случаи работата приключваше с изтягане върху дивана и съскащ телевизор до сутринта. В тази същата нощ Бен щеше да се чувства защитен зад залостената врата на стаята си, а преди това, следобеда и вечерта, щеше да е прекарал с Емили.