Бездна

Чайлд Линкълн

— Глупак! — просъска Найдълман и тръгна напред. — Оръжие на дявола, казваш? Хач може и да ми е отнел съкровището. Ала аз все още притежавам това.Мечът, за чието завземане съм се готвил цял живот.

— Той се превърна в твоят екзкекутор — отвърна спокойно Клей.

— Не, но може да се превърне в твоят екзекутор. За последен път ти казвам, преподобни, отдръпни се от пътя ми.

— Не — поклати глава Клей и се притисна към тресящата се платформа.

— Тогава умри — извика Найдълман, вдигна тежкото

острие и замахна към главата на Клей.

62.

Хач захвърли настрана изгасналия вече радметър и се взря в тъмнината към входа на тунела. Чуха се смътно човешки гласове; зърна отражения от фенерчето на Клей, които очертаха силуета на металния скелет на стълбищното устройство; после на фона на дълбинния грохот остро и ясно прозвуча изстрел. Чакаше, измъчван от несигурността и изкушението да пропълзи напред и да хвърли бърз поглед от ръба бе почти непреодолимо. Знаеше обаче, че да се изложи дори за миг на лъчението на Меча на Архангел Михаил означаваше бавна, но сигурна смърт.

Погледна към Бонтер. Усети напрежението в тялото й, чу учестеното й дишане.

Изведнъж долови шума на ожесточена битка. Метал звънна о метал, зловещ вик — чий бе той? — последван от глух стон; сетне още един силен удар и звън на метал. А най-накрая долетя болезнен и отчаян вик, който също затихна, удавен в рева на Шахтата.

Хач приклекна, прикован на място от ужасяващите звуци. После се чуха нови: неравномерно дишане, плясък на човешка длан върху метал, шум, издаващ усилие. Лъч от фенерче светна отдолу, опипа стената, после се спря до входа на тунела.

Някой се изкачваше.

Хач се напрегна, през ума му минаха за миг всички възможности. Но бързо осъзна, че има само една. Ако Клей се бе провалил, някой трябваше да спре Найдълман. И Хач бе решен този някой да бъде той.

В тъмнината усети до себе си как Бонтер също се подготвя да тръгне и разбра, че същата мисъл витаеше и в нейната глава.

— Дори не си го и помисляй — рече той.

— Стой тук! — изкрещя тя. — Няма да те пусна да…

Ала преди Бонтер да успее да се изправи, Хач скочи напред и препъвайки се, се втурна към входа на тунела. Спря до самия ръб, опнат като пружина, чу стъпките й зад себе си. Скочи напред върху металното мостче, готов да сграбчи Найдълман и да го хвърли в ревящия долу търбух.

Три стъпала под него Клей се мъчеше да се изкатери по стълбата, хълбоците му бързо-бързо се надигаха и спадаха, а върху едното му слепоочие зееше дълбока рана.

Проповедникът уморено улови следващото стъпало. Хач се наведе и го изтегли на платформата в момента, когато пристигна и Бонтер. Двамата му помогнаха да се подслони в тунела. Проповедникът стоеше мълчалив, леко наведен напред, с поклащаща се глава и ръце, опрени върху бедрата.

— Какво стана? — попита Хач.

Клей вдигна глава.

— Взех меча — отвърна той с далечен глас. — Хвърлих го в Шахтата.

— А Найдълман?

— Той… реши да го

последва.

Възцари се мълчание.

— Ти ни спаси живота — прошепна младият мъж. — Господи, но ти… — Той замълча за миг и пое дълбоко въздух. — Ще те отведем в болница и…

Клей махна с ръка.

— Докторе, недей. Моля те, въздигни смъртта ми чрез истината.

Хач го погледна за миг.

— Медицината не може да стори нищо друго, освен да я направи по-малко болезнена.

— Как ми се иска да има начин да се отплатим за твоята саможертва — рече пресипнало Бонтер.

Клей се усмихна; усмивката му бе необикновена: печална, но и еуфорична.

— Съзнавах съвсем ясно какво правя. Това не бе саможертва. Това бе дар.

После той погледна към Хач.

— Искам да те помоля само за едно нещо. Бихте ли могли да ме отведете на сушата навреме? Бих искал да се сбогувам с Клеър.

Хач се извърна.

— Ще направя всичко, каквото мога — прошепна той.

Време беше да тръгват. Излязоха от тунела и по люлеещото се метално мостче стигнаха до стълбата. Хач повдигна Бонтер и тя се заизкачва в тъмнината. Докато гледаше нагоре, в небето блесна светкавица и озари Ортанк, тъмен призрак далеч горе, едва забележим в лабиринта от греди и подпори. Лееше се дъжд и носеше със себе си метални парчета и буци пръст, които рикошираха в сложната конструкция на съоръженията.

— А сега — ти! — извика Хач на Клей.

Проповедникът му подаде фенерчето, след това уморено се обърна към стълбата и започна да се изкачва. Хач го гледа известно време. След това се улови внимателно, надвеси се над ръба на платформата и светна с фенерчето надолу към дълбините.

Проследи с поглед лъча, едва ли не изпълнен с боязън от онова, което можеше да види. Ала мечът и Найдълман ги нямаше. Видя мътен, мъглив облак, който обгръщаше ревящата бездна далеч долу.

Разнесе се нов страховит трус и той побърза да настигне Клей; проповедникът бе стиснал едно титаново стъпало и се опитваше да поеме дъх. Нова силна вълна разтърси стълбата, останалите читави подпори потрепериха и изпълниха Шахтата с жалостивите звуци на деформиращия се метал.

— Не мога да продължа по-нагоре — рече задъхан Клей. — Продължавай напред.

— Вземи фенерчето! — изкрещя Хач. — А след това обгърни врата ми.

Клей понечи да махне с ръка в знак на протест.

— Направи го!

Хач продължи нагоре, като на всяко стъпало издърпваше проповедника подире си. Видя на светлината на проблясващото фенерче Бонтер над тях, тревогата бе ясно изписана върху лицето й, когато поглеждаше надолу.

— Давай, давай! — подкани я той и сам продължи нагоре, стъпало по стъпало. Премина платформата на петнайсетия метър и продължи, не посмя да спре да отдъхне. Вече можеше да види над себе си отвора на Наводнената шахта — черен на фона на сивото буреносно небе. Мускулите му се напрегнаха до краен предел в усилие да изкатери и да извлече Клей на по-горното стъпало.