Бездна

Чайлд Линкълн

Проповедникът се изправи:

— На празника на омара Малин Хач лично ми каза, че съкровището било на стойност няколко милиона долара. Сума, която не е за пренебрегване, дори и за един бостънчанин. Но по-късно научих, че предполагаемата му стойност възлизала на близо два милиарда. Два милиарда!Защо доктор Хач ме заблуди така? Мога да ви кажа само това: идолите на златото притежават изкусителна сила. Първо ще излъжеш.

Тонът му се сниши:

— А сетне идва вторият ред: проклет ще плачеш.Защото златото води след себе си проклятието на скръбта. Ако се съмнявате в това, поговорете с човека, който изгуби краката си. И какъв е последният ред на проклятието? Най-лошо

ще умреш.

Хлътналите му очи огледаха критично аудиторията.

— Днес мнозина от вас искат, образно казано, да вдигнат камъка, за да вземат идола под него. Същото, което е желаел и Саймън Рътър преди двеста години. Е, помнете какво се е случило с Рътър. — Той се върна на амвона.

— Миналия ден един мъж загина в Шахтата. Аз разговарях с него преди по-малко от седмица. Той не намери извинение за собствения си ламтеж за злато. Всъщност дори бе доста безсрамен по въпроса. „Не съм Майка Тереза“, каза ми той. А сега този мъж е мъртъв. Загинал по най-лошияначин — животът му е бил направо изтръгнат от тялото, смазано от голям камък. Най-лошо ще умреш.И наистина, казвам ви, той получи възмездието си.

Клей замлъкна, за да си поеме дъх. Бъд огледа сбралите се хора. Рибарите и ловците на омари шепнеха помежду си. Клеър не гледаше към проповедника, а бе свела поглед към ръцете си.

Клей поде отново:

— Ами какво да кажем за другите загинали, за осакатените, за разорилите си поради това прокълнато съкровище? Това търсене на съкровище е въплъщение на злото. И всички, които спечелят от него, пряко или непряко, трябва да очакват да им бъде потърсена отговорност. Разбирате ли, в крайна сметка няма да има значение дали съкровището ще бъде открито, или не. Самото търсене е грях, отвратителен грях пред Бога. И колкото повече Стормхейвън следва този път на греха, толкова по-голямо наказание трябва да очакваме. Наказание — в съсипания поминък. Наказание — в съсипания риболов. Наказание — в съсипания ни живот.

Той се прокашля.

— В продължение на години се е говорело много за проклятието върху остров Рагид и Наводнената шахта. Сега мнозина биха отхвърлили подобни приказки. Ще ви кажат, че само невежите, необразованите хора вярват в подобни суеверия. — Той посочи камъка. — Кажете това на Саймън Рътър. Кажете това на Езекиил Харис. Кажете това на Джон Хач.

Гласът на Клей премина почти в шепот.

— На острова стават някои странни неща. Неща, за които не ви казват. Техниката мистериозно се разваля. Необясними случки провалят графика. А само преди няколко дни откриха на острова масов гроб. Гроб, набързо запълнен с труповете на пирати. Осемдесет, а може би и сто човека. Няма следи от насилие. Никой не знае как са умрели… „От тия три язви — от огъня, от дима и от жупела, що излизаха от устата им — биде избита една трета от човеците…“

— Как са умрели тези хора? — изведнъж извиси гръмовно глас Клей. — Това е дело на Божията ръка. Защото знаете ли какво друго е било открито при умрелите?

Залата дотолкова притихна, че Бъд можеше да чуе драскащата по близкия прозорец вейка.

— Злато — довърши с пресипнал шепот Клей.

32.

Като полеви лекар на експедицията на остров Рагид, от Хач се изискваше да свърши всички формалности, свързани със смъртта на Уопнър. Затова след като доведе една лицензирана медицинска сестра от крайбрежието да се заеме с медицинския пункт, той заключи голямата къща на „Оушън лейн“ и отиде с колата си до Мачиаспорт, където бе проведено официалното следствие. На следващата сутрин отпътува за Бангор. И докато свърши с попълването на цяло тесте архаични бюрократични формуляри, изминаха три работни дни.

Когато следобеда пое към острова, скоро се почувства по-уверен, че е взел правилното решение да не се възпротиви на Найдълман да продължи. И макар през последните няколко дни капитанът да гонеше хората си повече от всякога, усилията — и изтощителните нови предпазни мерки, които екипите вземаха

след смъртта на Уопнър — изглежда разпръснаха до голяма степен потиснатостта. И все пак темпото си вземаше своето: Хач трябваше да се заеме с лечението на половин дузина леки травми, а сестрата му докладва три случая на заболяване — относително висок процент, като се има предвид, че броят на работещите на острова бе намален наполовина. Един се оплакваше от апатия и гадене, друг бе развил бактериална инфекция, за която Хач бе чел, но никога не се бе сблъсквал с нея. А третият имаше обикновена вирусна инфекция: не бе сериозна, но човекът бе развил доста силна треска. „Найдълман поне не би могъл да ме обвини в малодушие“, помисли си Хач, докато вземаше кръв за по-сетнешно изследване на борда на „Серберъс“.

Рано на следващата сутрин той пое по пътеката нагоре към входа на Наводнената шахта. Там цареше вихрено темпо — дори Бонтер, която излезе от Шахтата с ръчен лазерен далекомер, едва намери време да му кимне и да се усмихне. Ала бе извършен забележителен обем работа. Стълбищното устройство вече бе укрепено отгоре до долу, от едната му страна бе монтиран асансьор за по-бърз транспорт към дълбините. Един техник му съобщи, че измерванията във вътрешността на Шахтата почти приключвали. Найдълман не се виждаше никъде, ала според техника капитанът изкарал последните три дни на практика без сън, затворен в Ортанк, откъдето ръководел работата по проучването на Шахтата.

Хач се улови, че мисли какво щеше да предприеме оттук нататък капитанът. Не беше учудващо, че се бе забравил напълно в работа след смъртта на Уопнър. Ала очевидните задачи вече бяха изпълнени: стълбищното устройство бе завършено, а Шахтата скоро щеше да бъде изцяло картирана. Не оставаше нищо друго, освен да се спуснат на дъното и да копаят — изключително внимателно, — за да стигнат до златото.

Хач постоя известно време смълчан. Мислеше за златото и за това какво ще прави със своя дял. Един милиард долара бе изумително голяма сума пари. Може би не се налагаше да вложи цялата сума във фондацията „Джони Хач.“ Щеше да бъде трудно дори да се дари такава сума. Освен това би било добре да се сдобие с нова лодка за пристана си в Лин. Улови се, че си спомня и за красивата, уединена къща на улица „Братъл“, близо до болницата, която бе обявена за продан. Не биваше да забравя също, че някой ден щеше да има и деца. Справедливо ли щеше да бъде да ги лиши от такова богато наследство! Колкото повече мислеше за това, толкова повече придобиваше смисъл идеята да си остави няколко милиона, може би около пет, за лично ползване. А може би дори десет, за всеки случай. Никой не би се възпротивил на това.

Гледа още известно време надолу в шахтата, запита се дали старият му приятел Дони Труит бе част от екипа, който работеше в тъмните пространства някъде долу, под краката му. След това се обърна и тръгна обратно по пътеката.

Влезе в „Остров–1“ и намери Магнусен пред компютъра — пръстите й бързо бягаха по клавиатурата, а устните й бяха свити в неодобрителна чертица. Нямаше ги опаковките от сладоледови сандвичи и повредените дънни платки, а претрупаните лавици с електронна техника и дебелите им, виещи се кабели и разноцветни ленти, бяха перфектно подредени. Всички следи от Уопнър бяха изчезнали. Хач се огледа и изпита алогичното чувство, че бързото почистване по някакъв странен начин бе своего рода незачитане на паметта на програмиста. Както винаги Магнусен продължи работата си, без изобщо да му обърне внимание.

Той погледа още минутка.

— Извинете! — изстреля най-накрая и се почувства безкрайно доволен, като я видя, че леко подскочи. — Бих искал да получа разшифрования текст на дневника — обясни той, след като Магнусен спря да работи с клавиатурата и го погледна с удивително безизразното си лице.

— Разбира се — отвърна спокойно тя и се облегна назад в очакване.

— Е?

— Къде е? — отвърна тя.

Той не разбра.

— Какво къде е? — попита Хач.

В следващия миг той бе сигурен, че видя как по лицето на инженерката пробяга определено тържествуващо изражение, преди обичайната й маска да се спусне отново.