Блондинка от Маями
Шрифт:
— Какво направи?
— Прибрах се.
— При баща си ли?
— Не. На лечение. Отидох при доктор Шийн. Лорънс Шийн. Навремето той лекуваше майка ми, стана неин приятел, след като с татко вече нямаха какво да си кажат.
Избутах пластмасовите кутии настрани и си записах името. Най-после свидетел.
— Психиатър ли е?
— Да, и то много добър. Той каза, че проблемите ми трябва да се коренят в детството. Разговаряхме, разговаряхме и пак разговаряхме, но не си спомнях нищо мъчително, освен дето веднъж паднах от
Разкъсах малкото найлоново пликче и извадих отвътре курабийка с късметче.
— И излезе ли нещо?
— Той хвърли светлина в най-мрачните кътчета, за които дори не подозирах, че съществуват. Всичко си спомних. Толкова съм му задължена.
Тя замълча, но аз не настоях да продължи. Усещах накъде отиваме и ми хрумна, че може да му дължи много повече, отколкото си мисли. Можеше да му дължи доживотен престой зад решетките.
Криси се озърна из голата стаичка.
— Ех, да имаше сега една цигара.
— Какво, Криси? Какво си спомни?
От очите й бликнаха сълзи.
— Татко. Моят татко.
Изчаках, но тя мълчеше.
— Нещо лошо ли ти е сторил?
Никакъв отговор.
— Криси, кажи ми — прошепнах аз. — Изнасилил ли те е?
— Не. Той ме обичаше.
По лицето и течаха сълзи.
— Криси.
— Не!
Ръцете й се кършеха по масата като подплашени змии.
— Криси, довери ми се. Кажи.
Разтърсиха я ридания. Зачаках. Очите и бяха плътно затворени. Тя отпусна глава между ръцете си и продължи да ридае, опитвайки да задържи звука и болката в тръпнещото си тяло. Станах, заобиколих масата и я прегърнах. Сълзите капеха по рамото ми. След малко тя вдигна глава и избърса очи с ръкава на блузата.
— Извинявай. Не мога да говоря. Не сега. Още не съм готова.
Седнах си, погледнах подпухналите и очи и видях същата обречена хубост, която толкова привличала фотографите. Тя поклати глава, сякаш спореше сама със себе си. Аз чаках. Щеше; ми каже; ако не днес, то утре.
— Изглеждаш ужасно — каза Криси след малко с пресилен смях.
После и двамата замълчахме. Дълго седяхме така. В стаята се чуваше само как трака секундната стрелка на стенния часовник. Откъм коридора долетя бръмчене и трясък на електрическа врата.
— Веднъж ме изнасилиха — каза тя. — В Париж.
Стана толкова тихо, че чух как изпращя строшената курабийка в юмрука ми.
— Може донякъде и сама да съм си била виновна. Беше на някакъв купон — мексикански наркотърговци, френски тузари и американски манекенки. Голяма комбина, а? Днес дори не си спомням лицето му. Притежаваше някаква скапана фирма за готово облекло и си слагаше брилянтин на косата. Искаше ми се да го убия. Да убия всички ви.
Посегнах и стиснах ръцете й.
— Всички ли?
— Вас, Джейк. Мъжете! Исках да ви избия всичките.
По-черен
Подкарах вирната стара колесница на юг по шосе номер едно, покрай безбройните закусвални, бензиностанции и магазинчета в Кендал и Перин. Античният двигател бучеше с всичките 2200 кубически сантиметра на моя открит лимоненожълт „Олдсмобил 442“ модел 1968 година. Черен гюрук, четири скорости, четири цилиндъра, двоен ауспух. Като любимата ми система четири-четири-две.
Завих по детелината и минах през овощните градини край Хоумстед, после пак се върнах на старото шосе и навлязох в област Мънроу, където, освен закусвалните се появиха и магазинчета за стръв. Прекосих Кий Ларго, който напоследък губи чара си, но се сдобива с улични задръствания.
Малко след шест вечерта достигнах песъчливия плаж на Исламорада откъм Мексиканския залив и оставих колата на сянка под сана кокосова пална. Звукът на телевизора гърчеше през отворените прозорци — баба Ласитър все още вярва, че климатиците предизвикват артрит. Чарли Ригс седеше в люлеещия се стол на верандата на старата дъсчена къща с островръх тенекиен покрив. Дремеше, притиснал върху гърдите си дебел том със заглавие „Правно-медицинско изследване на смъртните случаи“. Приятни сънища, скъпи Чарли. И без това знаеш книгата наизуст.
Отворих мрежестата врата и влязох. На екрана в хола се караха Том Круз и Джак Никълсън.
— Отговори ли искаш? — крещеше Никълсън с раздразнението на полковник от морската пехота, който не е свикнал да му противоречат.
— Искам истината! — настоя Круз, изтупан в новичка униформа на военен юрист.
— Истината не е лъжица за твоята уста! — сряза го Никълсън от свидетелската скамейка.
— Здрасти, Кип — казах аз на рошавия дванайсетгодишен хлапак, проснат по корем на пода срещу телевизора.
— Здрасти, вуйчо Джейк — измънка момчето, без да откъсва поглед от екрана.
Оттеглих се към кухнята тъкмо когато Никълсън почна да обяснява, че светът бил пълен със стени и трябвало някой да ги охранява. Надвиснала над готварската печка, баба Ласитър кълцаше салатна палма — по нашия край я наричаме блатно зеле в тиган, пътен догоре с цвърчащ бекон. Вероятно местните индианци са научили първите конквистадори да готвят този деликатес. Трябва да питам баба. Сигурно е била тук по онова време.
— Я гледай какво ми е довлякла котката — поздрави ме тя както обикновено.
— Здравей, бабо — казах аз и нарочно я мляснах по бузата.
— Недей да се правиш на интересен — отвърна тя и замахна с дървената лопатка.
Баба беше по къси бежови панталони, планинарски обувки и тениска с надпис: ПРЕДАВАМ СТАРИ ГАДЖЕТА НА ВТОРИЧНИ СУРОВИНИ. Косата й беше съвършено черна, само по средата имаше една бяла ивица като на скункс, но последният, който си бе позволил да намекне за тая прилика, изяде як пердах с харпун по главата.