Блондинка от Маями

Ливайн Пол

— Но тя „се справяше доста добре“.

Когато вражеският свидетел се издриска на метеното, обичам да му натрия носа.

— Беше адекватна, чиста и спретната, осъзнаваше къде се намира и какво върши — отговори той. — Повярвайте ми, мистър Ласитър, лекувал съм далеч по-тежки случаи.

Едно трябва да му призная на Шийн — не се предаваше слез първия ритник по топките.

— Продължаваше ли тя да взима „Ативан“, „Прозак“ и „Дезирел“ на четиринайсети юни? — попитах аз.

— Да, струва ми се.

— Какво друго?

Той прелисти записките си.

— „Меларил“ срещу натрапчиви спомени, „Ксанакс“ срещу страхова невроза, „Ресторил“ срещу безсъние и литий срещу рязка смяна на настроенията.

— Има ли още нещо в тази торба с еликсири и магически питиета?

Той плъзна длан по голата си глава.

— Не, доколкото си спомним.

Пристъпих към масата на секретарката с цяла шепа малки шишенца.

— Моля да бъдат протоколирани за разпознаване.

Когато тя приключи с надписването на етикетите, аз награбих шишенцата и се обърнах към съдията.

— Мога ли да се приближа до свидетеля?

Стангър ми махна с ръка и аз пристъпих напред. Досега бях стоял в неутралната зона, спазвах задължителната дистанция за разговор между непознати. Минавайки по-наблизо — през личната зона, която е на една ръка разстояние и граничи с интимната зона, — аз засилвах натиска върху свидетеля. Подпрян с една ръка на парапета, надвиснах над него толкова близо, че да усети полъх на ригатони и бира. Той стрелна поглед от мен към заседателите, после към шишенцата.

— Можете ли да ги разпознаете, сър? — попитах аз.

Шийн надяна очила за четене и се облегна назад, сякаш искаше да избяга от мен.

— Струва ми се, че това са шишенца с предписани лекарства на Кристина Бърнхард. — Той отново се вгледа. — И изглежда, че са взети по мое предписание.

— Споменават ли се тези лекарства, тези много силни лекарства във вашите записки?

— Не. — Той предусети следващия въпрос още прели да съм го задал, а това винаги издава уплахата на свидетеля. — Отношенията ни с Криси не бяха чисто формални. В край на краищата аз я познавах още от малка. Вероятно се е обадила по телефона и аз съм написал рецепта.

— За какви лекарства, докторе? — попитах невинно аз.

Той скръцна със зъби и огледа първото шишенце.

— „Перкодан“…

— Какво представлява това, сър?

— Аспирин и кодеин.

— Болкоуспокояващо и наркотик, прав ли съм?

— Да.

— Какво друго?

Той завъртя останалите шишенца върху дланта си.

— „Валиум“, наричан още диазепам — успокоително. „Нардил“ — антидепресант. И „Халцион“, предписва се при безсъние.

— Какви са страничните ефекти на препарата „Халцион“! — попитах аз.

— Списъкът е дълъг.

— Психични смушения?

— Да, но в редки случаи.

— Какво друго?

— О, какво ли не, от кошмари и звънтене в ушите до призляване и припадъци.

— Припадъци — повторих аз, за да чуят заседателите. —

А „Нардил“ се предписва в случаи на тежка депресия, прав ли съм?

— Да, обикновено.

— А какъв е ефектът при комбиниране на тези лекарства, докторе?

— Ами… не съм сигурен.

— Защото никога не сте имали пациент, който да взима всичко това наведнъж, така ли е?

— Не знам. Понякога пациентите прекаляват с лекарствата, както някои хора прекаляват с витамините.

— А Криси прекаляваше с лекарствата, нали?

— Бих предпочел да взима по-малко.

— Тогава е трябвало да й преписвате по-малко — казах аз. Не беше въпрос и той не отговори, затова продължих: — Следователно на четиринайсти юни вие знаехте, че Криси не може да спи, когато все пак заспи, сънува кошмари, а когато е будна, страда от мъчително главоболие. Била е измъчена от така наречените възстановени спомени за сексуално насилие и е гълтала цяла гама лекарства с множество сериозни странични ефекти. Току-що е купила пистолет и съобщава, че смята да убие баща си, а вашата единствена реакция е да изгасите лампите и да я отпратите. Два дни по-късно сте потресен от новината, че е постъпила точно според думите си. Вярно ли се изразих, докторе?

— Не е… Когато го излагате по този начин, не е… не е честно. Вие съдите по последствията. Аз не знаех какво ще направи.

Отдръпнах се от заседателската ложа, за да извися глас, без да строша прозорците.

— Но се надявахте да го стори!

Шийн се вцепени.

Отново повиших глас, преминавайки от духовите инструменти към барабаните.

— Надявахте се тя да стори онова, за което мечтаехте през всичките тези години!

Шийн се обливаше в пот.

— Не.

Гласът ми отекна като лятна гръмотевица.

— Вие ненавиждахте Хари Бърнхард, но нямахте куража да предприемете нещо!

— Не. — Шийн се надигна от стола.

— Казахте й, че виждате следи от чудовище там, където тя не виждаше нищо. Казахте й, че е била изнасилена от баща си, макар тя да нямаше такъв спомен.

— Помогнах й да си спомни! Помогнах й да оздравее.

— Вие искахте тя да убие Хари Бърнхард!

— Не!

— Молехте се да го убие! Принудихте я да го убие!

— Не!

— Програмирахте я за убийство и после я пуснахте на свобода.

— Не!

— Примамихте една объркана млада жена, натъпкахте я с наркотици до главозамайване, после сложихте в ръката й зареден пистолет, насочихте го и натиснахте спусъка.

— Не!

— Вие убихте Хари Бърнхард! Вие искахте той да умре и принудихте Криси да извърши мръсното дело!

— Той си го заслужаваше! — изкрещя Шийн. Озърна се, осъзна, че е прав, и сякаш едва сега забеляза, че заседателите го гледат с разширени очи. — Но аз не съм убиец. Не съм го…

Гласът му заглъхна, коленете му се подгънаха и той рухна на стола.