Бяла смърт
Шрифт:
Забавен от завоите, джипът изостана. Траут не бързаше да ликува. Не откъсваше очи от пътя, стискаше здраво волана и караше малко под скоростта, при която щеше да изгуби контрол и да полети в пропастта. Знаеше, че и най-малката грешка, нанесен пясък или камъчета могат да се окажат фатални.
Гамей следеше преследвачите им и не спираше да коментира. Гумите свистяха. Траут се спускаше по дългия плавен склон с над сто километра в час. Внезапно пред очите му се разкри невероятна гледка.
Черен джип излезе на пътя пред тях иззад една огромна канара. За миг Пол реши, че джипът е минал напряко.
— Два са! — изкрещя Гамей. —
Колата пред тях намали, за да препречи пътя; а другият джип бързо ги настигаше. Траут се опита да задмине предния, но всеки път, когато излизаше в съседното платно, джипът го засичаше. Пол натисна спирачки, за да избегне сблъсъка. Машината зад тях ги удари и смачка бронята в багажника. От удара се завъртяха с такава сила, че едва не си счупиха вратовете.
Пол овладя волана и успя да задържи колата. Джипът ги блъсна отново. Миризмата на бензин от разбития резервоар изпълни купето. Джипът се засили за нов удар и Гамей извика:
— Надясно!
Траут завъртя волана и преследвачът само забърса бронята. Гамей гледаше назад. Джипът изведнъж изостана.
— Не знам защо, но изостава.
— Няма да е задълго — каза Пол.
— От фирмата ще има да се чудят защо колата им е станала дълга само половин метър. По дяволите, идва пак. Дай наляво!
Траут моментално завъртя волана. Колата излезе в съседното платно и Траут видя нещо, от което косата му направо щръкна. Пътят рязко завиваше надясно. Двата джипа ги бяха държали в клопка до последния миг. Машината отпред им пречеше да виждат. Сега щеше да намали, за да вземе завоя, а задният джип щеше да ги изстреля в пропастта като билярдна топка, ударена от щеката на умел играч.
Пол извика на Гамей да се държи здраво и потните му длани се вкопчиха във волана с всички сили. Опита се да изпразни напълно ума си и да разчита единствено на инстинкта си, като същевременно не откъсваше очи от огледалото. Уцелването на точния момент бе жизненоважно.
Колата зад тях започна да набира скорост и Траут направи хода си — щом джипът се приближи на метър от бронята, той рязко завъртя волана надясно.
Колата се удари в мекия пясъчен насип край пътя и полетя по склона му като състезателен автомобил по крайната наклонена писта. Понесоха се през храсти и млади дървета. Дърво и метал застенаха.
Край тях прелетя нещо черно — джипът профуча от лявата им страна. Последва ужасяващ писък на спирачки и трясък. Джипът, който ги преследваше, блъсна предния и броните им се заклещиха. Колата отпред се опита да намали и да завие, но тежестта на втория автомобил правеше маневрите невъзможни. Двата джипа изхвърчаха в пропастта като изстреляни с прашка и полетяха на десетки метри надолу към огнения си край.
Траут имаше свои проблеми. Насипът следваше пътя и завиваше, а колата продължаваше да хвърчи. След миг полетяха във въздуха. Центробежната сила го притисна към вратата. Автомобилът падна под ъгъл — колелата се изкривиха — и издаде звук като симфония от склад за отпадъци. Пол се опита да се обърне към Гамей, но точно в този миг се отвориха въздушните възглавници и единственото, което можа да види, бе експлодиращият бял найлон.
После настъпи мрак.
16
— Добре дошли отново в Торсхавн, господин Остин — любезно го поздрави човекът на рецепцията в хотел „Хания“. — Вярвам, че риболовът нагоре
— Да, благодаря. Попаднах на наистина необичайна риба.
Заедно с ключа за стаята експедитивният служител подаде на Остин и някакъв плик.
— Това пристигна днес.
Остин отвори плика и прочете стегнатото съобщение, написано върху хотелска бланка: „В Копенхаген съм. Отседнала съм в хотел «Палас». Поканата за вечеря още ли е в сила? Тери“.
Усмихна се, като си помисли за невероятните й очи и прелъстителния й глас. Трябваше да пусне фиш за лотарията. Може пък ветровете на късмета да бяха задухали в негова посока. „Довечера в «Тиволи»?“ — написа в отговор той, сгъна листа, даде го на администратора и го помоли да изпрати съобщението. После каза:
— Ще ми резервирате ли стая в хотел „Палас“ в Копенхаген за тази вечер?
— С удоволствие, господин Остин. Ще ви приготвя сметката.
Остин се качи в стаята си, взе душ и се избръсна. Докато се бършеше, телефонът иззвъня. Рецепционистът го уведоми, че въпросът със стаята в „Палас“ е уреден и че си е позволил волността да откаже резервацията му за хотела до летището. Остин събра багажа си и звънна на професор Йоргенсен. Той обаче имаше лекции и затова Остин му остави съобщение с молба по възможност да се видят по-късно през деня. Каза, че ще пътува за Копенхаген, и помоли професорът да остави отговора си на рецепцията на хотел „Палас“.
Остави щедър бакшиш на мъжа на рецепцията, хвана хеликоптера от Торсхавн до летището във Вагар и пристигна навреме за полета на „Атлантик Еъруейс“ до Копенхаген. След няколко часа таксито го остави на централния площад „Радхуспладен“. Той мина покрай статуята на Ханс Кристиан Андерсен и дракона, от който бликаше фонтан, и се запъти към величавия стар хотел „Палас“, надвиснал над площада. Очакваха го две съобщения. Едното бе от Тери: „Тиволи“ става! Ще се видим в шест. Другата бележка бе от професор Йоргенсен, който го уведомяваше, че целия следобед ще е в кабинета си.
Остин остави багажа си в стаята и се обади на професора, че тръгва към него. На излизане му хрумна, че джинсите и полото едва ли са най-подходящото облекло за вечеря с прекрасна дама, така че спря при магазина за мъжко облекло на кръстовището и с помощта на вещия продавач бързо си набави всичко необходимо. Солидният бакшиш за продавача и шивача гарантираше, че дрехите ще са готови до пет следобед.
Университетското градче се намираше на няколко минути път с такси от центъра. Лабораторията по морска биология бе част от Зоологическия институт. Двуетажната тухлена постройка бе заобиколена от места за паркиране. Кабинетът на Йоргенсен бе точно толкова голям, колкото да побере бюро, компютър, два стола и известно количество хаос, което професорът отдавна бе надхвърлил. Стените бяха покрити с графики и карти, а навсякъде бяха натрупани купища папки.
— Извинете за безпорядъка. Основният ми кабинет е в кампуса Хелсингор. Използвам този килер само когато имам лекции тук.
Професорът махна купчината хартии от стола, за да направи място на Остин, и без да знае какво да прави, я постави върху застрашително извисяващата се купчина на бюрото.
— Страшно се радвам да ви видя, Кърт. — Усмихна се широко. — Значи все пак успяхте да стигнете до нашия прекрасен град.
— Винаги съм обичал да идвам в Копенхаген. За съжаление, полетът ми до Щатите е утре.