Бяла смърт
Шрифт:
Изправи се.
— Трябва да спрем този дирижабъл, преди да стигне до Атлантическия океан. Това не е пробен полет.
— Нищо против. Само ще напомня, че това нещо е дълго почти триста метра и е пълно с тежковъоръжени горили, които вероятно имат други планове.
— Не е нужно да овладяваме целия дирижабъл. Достатъчно е да се справим с контролната кабина.
— Защо не казваш? Смятай го за свършено.
— Мислиш ли, че ще можеш да управляваш това балонче?
— Едва ли е толкова трудно — каза Дзавала. — Даваш газ и
Остин ни най-малко не се усъмни в думите на Дзавала. Партньорът му бе навъртял стотици часове във въздуха и бе летял на практика с всичко. Опита се да си представи къде точно се намират. Предположи, че са някъде в средната част на огромния кораб. Ако тръгнеха напред и надолу, щяха да стигнат до контролната кабина.
Излязоха от странния музей и продължиха през лабиринт от коридори, които напълно се различаваха от предишните. Обстановката бе по-нова и функционална. Стигнаха до спускащо се надолу стълбище. Остин реши, че са стигнали до контролната кабина, но промени мнението си, когато носът му улови миризмата на солена вода и риба. С неприятно чувство си спомни за първата глътка въздух в рибната ясла на Фарьорските острови.
Поколеба се в началото на стълбите, извади револвера и бавно заслиза в непрогледния мрак. Ушите му долавяха звука на мотори и работещи аератори, което допълнително го убеди, че предположението му за рибна ясла е вярно. Беше изминал около половината от стъпалата, когато светлините се включиха и видя, че ще му се наложи да си има работа не само с генетично модифицирана риба.
Баркър стоеше под стълбището и му се усмихваше весело. Очите му бяха скрити от тъмните очила.
— Здравейте, господин Остин. Очаквахме ви. Ще се присъедините ли към нас?
Идеята да откаже отправената покана бе заглушена от каменните физиономии на стражите около Баркър и насочените към двамата с Дзавала дула. Докосването на спусъка от един-единствен пръст бе достатъчно, за да ги превърне в купчина молекули. Още по-убедително бе изражението на личната горила на Баркър — типа, който на няколко пъти се бе опитал да убие Остин. Червеникавокафявите устни се разтеглиха в широка усмивка. Явно Остин продължаваше да е мишена номер едно в мислите му.
— Ще е невъзпитано да откажа такава мила покана — рече Остин и заслиза по стъпалата.
— А сега пуснете оръжията си и ги изритайте насам — каза Баркър, щом слязоха.
Остин и Дзавала се подчиниха и ескимосите вдигнаха оръжията им. Един пребърка Дзавала. Белязаната мутра отиде до Остин, грубо го опипа отпред и изръмжа:
— С радост ще гледам как умираш.
Остин — усещаше с ребрата си Дурендал, сякаш бе нажежен до червено — каза нехайно:
— Познавам един зъболекар, който би направил чудеса с устата ти.
Белязаната мутра спря претърсването и го сграбчи за реверите, но го пусна по заповед на Баркър.
— Така не се посрещат гости — каза Баркър и се обърна към Джо. — Предполагам,
Устата на Дзавала леко се изви нагоре. Мекотата на тъмнокафявите му очи не можеше да скрие презрението в гласа му.
— А вие, предполагам, сте доктор Баркър, побърканият учен. Кърт ми е разказвал много за вас.
— Само хубави неща, уверен съм. — Баркър изглеждаше развеселен. Обърна се отново към Остин. — Господа, да не сте тръгнали на карнавал?
— Всъщност точно така. Ако нямате нищо против, ще продължим по пътя си — каза Остин.
— Не си тръгвайте така бързо. Току-що дойдохте.
— Щом настоявате. Бихме искали да свалим ръцете си, ако нямате нищо против.
— Както желаете. Само не давайте на хората ми повод да ви убият на място.
— Благодаря за предупреждението. — Остин се огледа. — Как разбрахте, че сме на борда? Да нямате скрити охранителни камери?
— Нямаме чак толкова сложна апаратура на тази стара реликва. Просто като предохранителна мярка поставихме из кораба сензори. Една лампа в контролната кабина отбеляза повишаване на температурата в ремонтното помещение при десния двигател. Когато отидохме да проверим причината, намерихме люка отворен. Решихме, че е случайност, но тъкмо тогава открихме липсата на две палта.
— Колко небрежно от наша страна.
— Подобна небрежност може да ви убие. Това е доста опасен начин да се качите на борда. Ако ни бяхте помолили за обиколка, с радост щяхме да ви приемем.
— Може би следващия път.
— Няма да има следващ път. — Баркър пристъпи напред, свали си очилата и ги изгледа с безцветните си очи, които Остин бе видял за първи път на приема в Смитсъновия институт. Ирисът бе почти бял и това му напомни за една отровна змия, която бе видял преди години. — Вие и НАМПД ми създадохте доста грижи.
— Грижите ви тепърва започват — каза Остин.
— Храбри думи за човек във вашето положение. Но не и неочаквани. Умейлик бе много разочарован, когато провалихте плановете му относно вас във Вашингтон.
— Умейлик? — повтори Дзавала: чуваше името за първи път.
— Белязаната мутра — обясни Остин. — Означавало „кремъчно копие“.
Устните на Дзавала се изкривиха в тънка усмивка.
— Нещо смешно ли намирате в ситуацията? — попита Баркър.
— Странно — каза Дзавала. — Аз пък си помислих, че е думата за тюленско лайно на езика на киолая.
Белязаната мутра пристъпи напред и ръката му посегна към костения нож на колана му. Баркър го спря с протегната ръка и изгледа замислено пленниците си.
— Какво знаете за киолая?
— Зная, че инуитите ги смятат за отрепките на Арктика — каза Остин.
Бледото лице на Баркър стана алено.
— Инуитите не са в положение да съдят. Те са причината светът да смята, че хората на севера са нагъващи китова мас карикатури, които търчат насам-натам в кожи и живеят в ледени къщи.