Цар Плъх
Шрифт:
— Свободен ли съм… сър? — попита той.
В очите на Грей проблесна гняв. Сетне погледът му се плъзна към Мастърс, който напрегнато наблюдаваше сцената.
— Сержант, бихте ли ми дали малко вода?
Мастърс уморено се запъти към манерката, откачи я от стената и му я подаде:
— Заповядайте, сър.
— Тая е вчерашна — каза Грей, макар да знаеше, че не е. — Напълни прясна.
— Сутринта я сипах — отвърна Мастърс. После излезе навън, поклащайки глава.
Грей остави тишината да изпълни бараката, а Царя стоеше невъзмутим и чакаше. Лек ветрец прошумоля сред листата на кокосовите палми, които се
— Една цигара… сър? — предложи Царя. Фабрична цигара Грей бе пушил за последен път преди две години. На двадесет и втория си рожден ден. Той се втренчи в пакета — да, искаше една цигара, всичките ги искаше. Сетне отвърна мрачно:
— Не, не желая да пуша от твоите цигари.
— Нямате нищо против да запаля, нали… сър?
— Напротив, имам!
Царя го погледна право в очите и спокойно измъкна една цигара. Запали я и всмукна дълбоко дима.
— Хвърли я на секундата! — заповяда Грей.
— Веднага… сър.
Преди да се подчини, Царя дръпна от цигарата още веднъж — бавно и дълбоко. После учтивостта му внезапно изчезна.
— Не съм под ваше командване, пък и няма закон, който да казва, че не мога да пуша, когато си поискам. Аз съм американски гражданин и не съм подчинен на разни надути англичани. Това вече ви бе обяснено веднъж. Оставете ме най-сетне на мира… сър!
— Ще ми паднеш ти в ръцете! — избухна Грей. — Все някога ще направиш грешка и аз няма да пропусна да те тикна ей там. — Той посочи с треперещ пръст грубата бамбукова килия, служеща за карцер. — Там ти е мястото на тебе.
— Не върша нищо нередно…
— Откъде тогава имаш толкова пари?
— Играя на карти. — Царя пристъпи към Грей. Все още се владееше, но бе по-ядосан от обикновено. — Даром никой нищо не ми дава. Каквото имам, то си е лично мое и съм го изкарал със собствените си ръце, а как, това вече си е моя работа.
— Докато аз съм началник на лагерната полиция, няма да е само твоя работа — сви юмруци Грей. — Сума ти лекарства изчезнаха напоследък. Може би и ти имаш пръст тук.
— А, не… Виж какво — каза нервно Царя, — аз през живота си не съм крал, и с лекарства не съм търгувал! И гледай да го запомниш това добре. По дяволите, ако не беше офицер, щях…
— Да, но съм и много искам да видя какво ще направиш! Направо умирам от любопитство! Мислиш се за кой знае какво, нали? Е, аз пък знам, че си едно нищо.
— Слушай какво ще ти кажа. Ние все някога ще се измъкнем от тоя скапан лагер и само да се лепнеш пак за мене, жестоко ще си изпатиш.
— Ще запомня! — Грей се опита да обуздае бесните удари на сърцето си. — Но помни и ти — взел съм те на мушка. Всеки късмет е до време. И твоят ще ти обърне гръб!
— Едва ли… сър!
И все пак Царя знаеше, че Грей е прав. Досега късметът не му бе изневерявал никога. Но късметът идва в резултат от много труд и внимателна подготовка, и от още нещо, а не само от рискове. Освен, ако не са добре пресметнати. Като с диаманта например. Цели четири карата! Най-сетне знаеше как да се добере до него, когато всичко стане готово. А успее ли с тоя удар, край вече на рисковете. Той ще бъде последният. Поне
— Всеки късмет е до време! — злобно повтори Грей. — И знаеш ли защо? Защото и ти си като всички други престъпници — алчен си.
— Нямам намерение да търпя подобни приказки — избухна гневно Царя. — Ако аз съм престъпник, то…
— Престъпник си, и още как! Непрекъснато престъпваш законите.
— Кои закони? Японските ли?
— Зарежи ги ти японските закони. Аз ти говоря за лагерните. Тук черната борса е забранена. А ти само с това се занимаваш.
— Докажи го!
— Ще го докажа, като му дойде времето. Все някога ще сбъркаш. Тогава ще те видя как ще караш наравно с останалите. Ей, тук, в килията. А след това аз лично ще се погрижа да те изпратят в Утръм Роуд!
Царя усети как леден ужас преряза сърцето и слабините му.
— Господи! — процеди през зъби той. — От копеле като тебе всичко може да се очаква!
— Ще го направя с най-голямо удоволствие — кресна Грей с пяна на устата. — Японците са твои приятели, не мои!
— Копеле мръсно, това вече… — Царя сви огромния си юмрук и пристъпи към Грей.
— Какво става тук? — чу се глас отвън. По стълбите изтрополиха стъпки и в бараката влезе полковник Брант, дребен човечец, не повече от метър и петдесет на ръст, който вечно носеше едно бастунче в ръка, а брадата му бе подвита навътре, като на сикхите. Униформената му фуражка, цялата в кръпки от зебло, нямаше козирка, но отпред, точно по средата, като златен блестеше вензелът на полка, доста поизтънял от години усърдно лъскане.
— Нищо… нищо, сър. — Грей отпъди с ръка внезапно появилия се рояк мухи и се опита да успокои дишането си. — Просто… претърсвах ефрейтор…
— Хайде, хайде, Грей — прекъсна го Брант язвително, — чух какво каза за Утръм Роуд и японците. Можеш да го претърсваш и разпитваш, никой не оспорва това, но няма защо да го заплашваш и да го обиждаш. — Той се обърна към Царя. По челото му бе избила пот. — А вие, ефрейтор, благодарете на късмета си, че няма да ви докладвам на капитан Бръф за нарушение на дисциплината. Търсите си белята с тия дрехи. Направо подлудявате хората с тях. Сам си го просите.
— Няма такова нещо, сър — отвърна Царя, външно спокоен, но вътрешно се проклинаше, че се бе поддал на предизвикателството на Грей.
— Вижте ме мене, вижте как съм облечен — говореше полковник Брант. — По дяволите, представяте ли си аз как се чувствам?
Царя не отговори. „Това си е твой проблем, приятелче — помисли си той. — Ти се грижиш за тебе си, аз се грижа за мене си.“ Полковникът беше само по една набедрена препаска, направена от половин саронг увита около кръста като шотландска пола. Отдолу не носеше нищо. В Чанги единствен Царя имаше бельо. Цели шест премени.
— Мислите ли, че не ви завиждам за обувките — питаше полковник Брант с раздразнение, — когато самият аз трябва да се мъкна с тия проклети гадости.
Обут бе с налъми, които японците раздаваха на всички в лагера — парче дърво с платнена каишка отгоре.
— Нямам представа. Сигурно е така, сър — отвърна Царя с привидна покорност, галеща слуха на всеки офицер.
— Ами да, така е — каза полковник Брант и се обърна към Грей:
— Все пак, струва ми се, че му дължите едно извинение, Грей — не е редно да го заплашвате. Трябва да бъдем справедливи, нали така?