Часът на Бика
Шрифт:
Всички съобщителни канали се свеждаха до два — сегмент 46 в опашното полукълбо и двойния канал, насочен към град Средище на Мъдростта. Те се издигаха над планетата до отразяващия отвъдатмосферен слой и оттам като водопад падаха надолу, покривайки фуниеобразно широка площ. Излъчвателите на главния канал приличаха на очи в купола на «Тъмен пламък», денем хвърлящи стъклена синевина, а вечер светещи жълто. Тези бдителни очи всяваха страх сред тормансианите. В недрата на кораба в сфероида на пилотската кабина седеше неотлъчно дежурен, който наблюдаваше
Седмиците се нижеха една след друга и редовните срещи с другарите по ТВФ смекчаваха остротата на разлъката и опасенията. Див Симбел дори предложи оптическите индикатори да бъдат превключени към звуковата алармена система и да се прекратят дежурствата при пулта. Гриф Рифт отхвърли това мнимо усъвършенствуване.
— Ние нямаме право да лишаваме другарите си от нашата загриженост. Благодарение на нея те чувствуват подкрепа и връзка с това късче от земния свят — командирът на звездолета посочи кораба с широк горд жест. — Там, на Земята, всеки от нас се намираше в психическо поле на доброжелателно внимание и грижа. Тук непрекъснато чувствуваме нещо чуждо, хаотично и зло. Ние никога досега не сме били толкова самотни, а душевната самота е още по-лоша от откъснатостта ни от света, с който сме свикнали. Това е много тягостно при тежки изпитания.
Една вечер Гриф Рифт седеше пред пулта с личните сигнали, сложил лакти на полираната дъска и подпрял с юмруци тежката си глава.
Зад него бавно и безшумно се появи Сол Саин.
— Защо не ви свърта на едно място. Сол? — попита го Рифт, без да се обръща. — Неспокоен ли сте?
— Аз приличам на бегач, който е започнал спринта, но е бил спрян далеч преди финала. Трудно понасям принудителното безделие.
— Че нали се заехте с опаковането на получената информация?
— Това работа ли е? Ние толкова рядко успяваме да се доберем до нещо ценно.
— Бедата е, че тормансианите не сътрудничат с нас, понякога направо ни пречат.
— Почакайте още малко. Ние ще установим връзки с хората, а не с учрежденията на властта.
— Дано това стане по-скоро! Толкова ми се иска да им направим добро. И то колкото може повече. А така просто ми иде да пропуша някой лек наркотик.
— Какво говорите, Сол!
Инженер Сол Саин вдигна глава и зелените светлинки придадоха болезнен цвят на неговото сухо лице с изопната гладка кожа.
— Може би това е неизбежно в нашите условия?
— Какво имате предвид, Сол?
— Безсилието. Невъзможно е да се пробие най-здравата от всички стени — психологическата стена, с която са ни оградили…
— Но защо да не може? Аз на ваше място бих използувал знанията и конструкторския си талант, за да подготвя най-важните инструменти за жителите на Торманс. Те са им много нужни.
— И
— Индикатор на враждебността и оръжие. И едното, и другото миниатюризирано до краен предел, с размерите на копче, на малка тока или женска обица.
— И оръжието ли?
— Да! От бомбичките с УБТ до лъчевите пронизвачи.
— УБТ? Как можете да мислите за това и да смятате за аморално моето мимолетно желание да пропуша? Колко хора са загинали от УБТ преди две хиляди години у нас, а и на други планети?
— А колко са се спасили, разгромявайки с него ордите от убийци?
— Не мога да призная правотата ви. Това е било необходимо в древните времена и ние го знаем само от книгите. Аз не мога… — Сол Саин млъкна, като видя колко внезапно се изправи командирът.
Лявата горна зелена светлинка потъмня, мигна един-два пъти и пак засия спокойно. Съсредоточеното лице на Гриф Рифт се оживи, големите му, инстинктивно стиснати юмруци се отпуснаха. Сол Саин въздъхна облекчено. И двамата мълчаха дълго.
— Много ли я обичате, Рифт? — Сол Саин докосна ръката на Гриф Рифт, — Не ви питам от любопитство — твърдо каза той, — защото и аз…
— Кой? — отсечено попита Рифт.
— Чеди! — отговори Сол Саин, долови сянка на учудване, мярнала се в погледа на командира, и добави: — Да, малката Чеди, а съвсем не великолепната Евиза!
Рифт гледаше лявата горна светлинка и предпазливо докосваше с пръсти външния ред бутони по таблото, сякаш се поддаваше на изкушението да поиска връзка със столицата на Торманс.
— Обречеността на Родис я отделя от мен, а зад гърба ми също стои сянката на смъртта — Рифт стана, разходи се няколко пъти из кабинета и се приближи до Сол Саин с едва забележимо смущение.
— Има една древна песенчица: «Не знам какво ме чака в тъмното отпред, но ме е страх да се обърна и назад!»
— И вие, който ме упреквате в слабост, правите такова признание?
— Да, защото упреквам и себе си. И си прощавам.
— Но ако те се осмелят…
— Казах и, че ще разкопая цялата планета на километър дълбочина, за да я намеря.
— И тя ви забрани, нали?
— Разбира се! «Рифт, нима сте способен да направите такова нещо с хората?» — Командирът се стараеше да предаде укоряващите и тъжни интонации в гласа на Фай Родис. — «Вие няма да предприемете дори незначителни насилствени действия…»
— А прякото нападение срещу «Тъмен пламък»? — попита Сол.
— Това е друга работа. Те вече усвоиха третия закон на Нютон от опит. И жалко, че в това общество той не се осъществява при индивидуалното насилие. Целият им живот би станал много по-щастлив и по-прост…
— Ето за какво ви било оръжието!
— Именно!
— Но ако всички се сдобият с него?
— Нищо. Всеки ще знае, че рискува главата си, и двайсет пъти ще си помисли, преди да приложи насилие. А щом си помисли, едва ли ще го приложи.
Горното ляво око угасна за миг, светна и мигна няколко пъти.