Часът на Бика
Шрифт:
Тор Лик улови Тивиса за ръка и и показа полусмления човешки череп, изхвърлен заедно с остатъците от други кости. И двамата изследователи трепнаха от вика на Ген Атал:
— Внимание, то идва на себе си!
Задната лапа трепна веднъж, дваж. «Не може да бъде! — помисли си Тивиса. — Парализаторът действува най-малко един час». Тя се озърна и отскочи назад под погледа на няколко чифта очи, също толкова големи, прозрачни и червени, като на приспаното чудовище, които я гледаха втренчено от мрака между дърветата. Едно от животните, полускрито под слоя гнилоч, пълзеше, криволичейки, към
— Тор, по-бързо! — прошепна Тивиса.
Защитното поле на СДФ отхвърли назад нахалната твар и ревът и заглъхна в непроницаемата стена.
Тор Лик остави СДФ от другата страна на дървото и Тивиса се залови да изследва анестезираното животно. Междувременно Ген Атал извади от своя СДФ прибор, който приличаше на парализиращия пистолет на Тивиса, и закрепи за него кръгла кутия с излизащ от центъра и назъбен шип. Астрофизикът помагаше на Тивиса. Двамата преобърнаха чудовището и му направиха електронограми.
Ген Атал нагласи пистолета за максимален удар и стреля успоредно на дънера, в чието подножие стояха. Кутията се заби здраво в чатала на два мощни клона на височина повече от триста метра. Телеуправляемият мотор спусна на извънредно тънко въже една карабинка. За нея Ген Атал закачи плетени ленти, съедини ги с две катарами — и асансьорното приспособление беше готово.
След няколко минути Тивиса се изкачи на страшна височина, издигната от скрития в барабана двигател. Тя използува своя пистолет, за да забие няколко куки за предпазното въже и за окачване на СДФ. Последен изкачиха СДФ на Ген Атал. Щом защитното поле беше изключено, дебнещите зад дърветата зверове се хвърлиха към още упоеното животно. Хрущенето на костите и проточеният вой не оставиха никакво съмнение за съдбата на едно от последните големи животни на Торманс, които населявали планетата, преди тя да бъде подложена на опустошаване от човека.
Тънкият и здрав като стоманена пружина ствол леко се поклащаше от действието на подемния двигател.
Приключението развесели Тивиса. След прашните равнини и теснотията на градовете тя за пръв път беше се озовала на опияняваща височина. Тънкият ствол засилваше чувството за опасност, а несигурното положение, от което трябваше да се измъкнат, напрягайки силите на ума и тялото си, и се струваше примамливо…
Ген Атал се покатери още по-високо. От непроницаемия листак се чу неговият тържествуващ възглас:
— Наистина има!
— Какво има? — попита Тор Лик.
— Въздушно течение, постоянен вятър!
— Естествено! Ако сме се катерили чак дотук само за това, можеше да ме попиташ.
— А как щеше да откриеш без прибори въздушното течение?
— Ами вие обърнахте ли внимание на повишената влажност на короните?
— Да, наистина. Сега всичко ми е ясно! Ето с какво се обяснявала грамадната височина на дърветата. Те се стараят да стигнат до минаващия над планините постоянен въздушен поток, който донася влага в този безветрен край… Всичко е отлично. Качете се тук, ще изтеглим СДФ и ще си направим планер.
— Планер?
— Ами да. Аз предвидих, че може би ще трябва да се прехвърляме през каньони, реки или морски заливи.
Плътният зеленикавокафяв килим се виждаше на стотина
Ген и Тор се заловиха да разгръщат огромните платнища от извънредно тънка ципа, да я опъват върху рамките от нишки, които бързо се втвърдяваха на въздуха.
Тивиса зареждаше информационните ролки с нови наблюдения. Когато слънцето изгря, земляните слязоха по-ниско и се скриха в листака, изчаквайки да се засилят въздушните течения. Грубите, извити като куки листа изпущаха пресушаваща гърлото, замайваща миризма.
— Най-добре ще е да си сложим маските — посъветва мъжете Тивиса.
Те се подчиниха, така се дишаше по-леко. Тор Лик седеше, облегнат на дънера, и с удоволствие гледаше Тивиса. Тя беше се настанила в началото на един клон, протегнат като гигантска длан, и спокойно работеше, полюшвайки се равномерно на тристаметровата височина, като че ли през целия си още къс живот беше се катерила по дърветата.
Ген Атал раздаде патрончетата с храната и се замисли.
— Не мога да забравя повърнатия от чудовището череп — каза той внезапно. — Нима тия гадини са людоеди?
— Възможно е — отговори му Тивиса. — Но е по-вероятно те да се хранят с трупове. Обърнете внимание на две особености, които като че взаимно се изключват. На размери тези животни са колкото едър хищник, но зъбите им, макар и мощни, са къси и тъпи. Вероятно това са най-големите от сухоземните животни на Торманс, които са оцелели, защото са променили начина си на хранене. Това е станало през периода на катастрофата, във Века на глада, когато не е имало недостиг на трупове, разбира се, при условие, че самите хора не са съперничели на тези животни при изяждането на храната им.
— Говорите ужасни неща, Тивиса — каза Ген Атал намръщен.
— Природата излиза от своите задънени улици по най-безмилостен начин. Канибализмът престава да бъде табу при ниско развитие на емоциите и интелекта, когато повелята на гладното тяло замъглява чувствата и парализира волята.
Тор Лик протегна изморените си крака.
— Ако човекът е бил изяден, тогава околностите съвсем не са безлюдни.
— Тъпомуцунестите хищници могат да преминават големи разстояния. И освен това ти забрави ли какво ни казваха неотдавна в Биологическия институт?
— За скитниците и за целите селища на укриващи се хора в изоставените области ли? — спомни си Тор Лик. — Може би тъкмо това е опасността, за която ни предупреждаваха?
— А може да са имали предвид лимаите. — Тивиса посочи надолу и хвърли под себе си празното патронче.
В отговор проехтя рев.
— Все пак странно е, че не ни предупредиха — каза Тор Лик. — Или и самите те нищо не знаят?
— Трудно е да се допусне! — възрази му Тивиса. — Но наистина е странно. Може би в резерватите отдавна не е идвал никой?