Часът на Бика
Шрифт:
— Още не е. Аз го очаквах. Надявам се да се споразумея с властелините да не пакостят на онези, които са ги гледали и ще ги гледат. И не стойте така вдървен, мили!
Гриф Рифт разпери безпомощно ръце, избягвайки погледа на Родис. Изведнъж той забеляза на стената зад нея цветните контури на някакви изображения: по-рано ги нямаше. Родис премести фокуса на екрана, а самата тя се дръпна настрана.
Цялата стена на стаята и беше изрисувана с ярките възгруби бои на Ян-Ях. Току-що завършената фреска, както веднага разбра Гриф Рифт, символизираше излизането от инферното.
По главоломни стръмнини, помагайки си едни на други, с последни сили се катереха хора. Долу, на мазната трева, се тълпеше разнородно сборище и презрително
Това изкачване изглеждаше трагично безнадеждно. Високо горе, почти на гребена на стената, която ограждаше просторната низина, като остър клин стърчеше една издатина — последното стъпало от изкачването. От сянката се излъчваше синкаво сияние и се отразяваше в скалата. На самия край на издатината, окована с блестяща верига, стоеше на колене една жена, китките на ръцете и с жестока сила бяха извити на гърба и стегнати с третата примка на веригата, която минаваше през корема и дясното и бедро. Брънките на веригата се впиваха в голото тяло, едва прикрито на гърба от черните вълни на косата. Вързана, лишена от възможността да подаде ръка на катерещите се и дори да им направи ободряващ знак, тя все пак беше символ: непоколебимата увереност на знанието! Тя сякаш концентрираше в себе си всички радости на утехата и надеждата. Окованата вяра изглеждаше независима и свободна, сякаш не съществуваха жестоките вериги, смъртта и страданията.
Случайно или преднамерено, Окованата вяра приличаше на Чеди…
— Какво търси тя тук? — усъмни се Гриф Рифт. — Ще я разберат ли?
— Ще я разберат — уверено каза Родис, — искам да оставя в двореца спомен от нас.
— Те ще я унищожат!
— Може би. Но преди това нейните репродукции ще залеят планетата.
— Всеки път се оказвате по-силна от мен… — Рифт млъкна и се загледа в Родис като преди раздяла.
Тя се наведе над самата граница на фокуса и му махна с ръка успокояващо и нежно.
— Започна да ми се присънва Амрия Мачен, най-високата планина в Азия. На планинското плато, където гората от хималайски ели граничи с голия хълм, се издига древен будистки храм — подслон за изморените. В този храм — място за почивка и размишление пред властния порив на планините към небето — на разсъмване и в часовете преди залез звучат огромни гонгове от танталовомедна сплав с цвета на чисто злато. Провлачените могъщи звуци се устремяват към безкрайната далечина и всеки удар дълго отеква в околната тишина.
Същото усещане будят камбанариите на древните руски храмове, възстановени и снабдени с титанови камбани. Тези сребристи камбани звънтят със същите дълги ноти с особено чист тон, които те привличат отдалеч с вълшебен непреодолим зов. И аз като че ли тичам, подмамена от този зов, през рядката утринна мъгла в сребристия изгрев… А тук изгревът донася мрачно напомняне за недовършеното. И тича само времето…
Родис бързо се сбогува и изключи ТВФ. В съседната стая Евиза Танет оглеждаше критично Чеди и Вир Норин, облечени за излизане извън границите на Градините на Цоам, долу, в кипежа на живота на столицата, която според земните представи беше заселена невероятно гъсто.
— Нищо не излиза, Чеди — решително заяви Евиза, — от цял километър личи, че сте земна жена. Ако тукашният народ наистина е зле възпитан, подир вас ще се помъкне цяла тълпа.
— Добре, ами вие?
— Аз нямам намерение да скитам сама из улиците като вас с Норин, мен ще ме съпровождат местните колеги. Те ще ме снабдят със специални лекарски дрехи с канарчев цвят.
Затова панталонът и блузката ми стигат.
— Изходът е един — каза астронавигаторът, — нека Таел ни откара, без да привлича ничие внимание, при своите приятели и те ще ни помогнат да се облечем.
— Ако на него му позволят, а нас ни пуснат. В двореца нищо не може да се прави без специално разрешение.
Хората от Ерата на срещналите се ръце не се страхуваха от смъртта и твърдо посрещаха неизбежните случайности на живота, изпълнен с активен труд, пътешествия и остри и смели развлечения. Но безсмислената гибел на тримата им другари на жестоката планета се понасяше по-тежко, отколкото ако това беше се случило в родината им.
Не са ли те твърде малко за Торманс? Ако се позамисли човек, не са. За малобройна група е по-просто да установи контакт с хората на планетата, по-лесно е да почувствува нейната психическа атмосфера, да намери правилния начин на държане и да разбере по-дълбоко тормансианите. Една по-голяма експедиция би се изолирала от света на Торманс със собствения си бит и живот. Биха били необходими десетки години, докато двата свята на братя по кръв, но толкова различни по своите представи и отношението си към света, се разкрият един пред друг. Те постъпват правилно, като се гмурнат в човешкото море на Ян-Ях и се разтварят в потока на нейния живот.
Подобни мисли караха земляните да се тренират в особено сурова концентрация на силите и чувствата.
Те бяха вече само четирима, по-точно трима, за връзка с народа на Торманс, Родис ще остане пленница в двореца и нейната голяма душевна сила няма да влезе в допир с хората от Ян-Ях. Вероятно тъкмо това иска да избегне далновидният Чойо Чагас. Дали ще им разреши той да живеят в града?…
Точно за това си приказваха Чеди, Вир и Евиза, когато Родис влезе при тях. Родис беше побледняла от безсънните нощи край картината, с която се стараеше да се разсее.
Евиза и посочи едно кресло, но Родис поклати отрицателно глава.
— Тук и без друго твърде много седят, както едно време у нас на Земята, когато човекът — бегач и пътешественик по природа — солидно се наместил зад бюрата или в креслата на транспортните машини и затлъстял физически и духовно.
— Да, вярно е — съгласи се Евиза, която беше се замислила за нещо, и неочаквано попита: — Фай, не ви ли се струва, че тази планета вече не може да бъде измъкната от инферното? Че болестта е твърде напреднала и е отровила хората с увредена наследственост — с дисгеника? Че хората на Торманс вече не са способни да вярват в нищо и се грижат само за елементарните удоволствия, заради които са готови на всичко? — Евиза погледна въпросително Родис, тя и кимна ободряващо и Евиза продължи: — Ако по планетата скитат подивели тълпи, ако пустините настъпват и поглъщат плодородните почви, ако са изразходвани минералните богатства, ако деградацията личи навсякъде и особено в душите на хората, тогава какво, коя сила ще го изправи на крака? Когато на жените на Торманс преди три века им предложили да ограничат раждането на деца, те преценили това като посегателство върху най-свещените права на човека. Какви права? Не права, а обикновени инстинкти, присъщи на всички животни, инстинкти, които са в разрез с нуждите на обществото. И до ден-днешен тук не могат да разберат, че свободата може да дойде единствено от голямото разбиране и отговорността, В цялата вселена не съществува никаква друга свобода. За тормансианите съвсем не е важно да знаят, че децата им ще бъдат здрави, умни и силни, че ги чака достоен живот. Те се подчиняват на минутното желание, без изобщо да мислят за последиците, за това, че захвърлят в мизерния неуреден свят един нов живот и го обричат на робство, на ранна смърт. Нима може да се очаква, че детето ще се роди велик човек, когато знаем, че тази вероятност е нищожно малка. Възможно ли е да се отнасят толкова лекомислено към най-важното, най-святото?