Част от секундата
Шрифт:
— Снощи му позвъних, но той не отговори. Може да не си е бил у дома.
— Или вече всичко е било разрушено.
— Не, чух експлозията, докато карах към къщата.
Паркс придърпа стол до леглото и седна.
— Добре, кажи ми точно как стана.
Тя разказа с всички подробности, които успя да изрови от паметта си. После си спомни какво стана преди това — събитието, което досега бе тънало в сянката на последвалата катастрофа.
— Снощи някой се опита да ме убие в мотела, точно преди да потегля към Шон. Стреляха по леглото ми през прозореца. За щастие аз бях заспала на дивана.
Лицето на
— По дяволите, защо не ми позвъни снощи? Не, вместо това хукваш към сграда, която ще гръмне. Толкова ли ти се умира?
Мишел се облегна назад и взе да опипва ръба на чаршафа. Главата я болеше и за пръв път забеляза, че ръцете й са бинтовани.
— Имам ли изгаряния? — попита тя с немощен глас.
— Не, само порязвания и синини, но всичко ще се оправи. Виж, за главата ти не гарантирам. Сигурно ще продължиш да вършиш глупости, докато някой ден късметът ти изневери и я загубиш.
— Просто исках да се уверя, че Шон е добре. Мислех си, че щом са нападнали мен, значи ще се насочат и към него. И бях права. Онази експлозия не е случайна, нали?
— Не. Намериха използваното устройство. Било е много добре изпипано. И монтирано точно до газовите тръби в мазето. Цялата къща хвръкнала във въздуха.
— Но защо? Особено ако Шон не е бил там?
— Бих искал да ти отговоря, но не мога.
— Пратил ли си хора да го търсят?
— Всички, за които се сетихме. ФБР, федералните шерифи, тайните служби, щатската полиция на Вирджиния, местните полицаи; засега никакъв резултат.
— Нещо друго? Някакви вести за Джоун? Не открихте ли следи?
— Не — унило призна Паркс. — Нищо.
— Е, тогава излизам оттук и се хващам на работа.
Тя отново понечи да стане.
— Не, ще лежиш тук и ще си почиваш.
— Искаш от мен невъзможното! — гневно възкликна тя.
— Не, искам разумното. Изскочиш ли оттук бинтована и замаяна, току-виж, си припаднала в колата. Най-много да претрепеш и себе си, и още някой нещастник. Не виждам с какво ще ни помогне това. И не забравяй, попадаш за втори път в болница само за няколко дни. Третия път може да идеш направо в моргата.
Мишел изглеждаше готова да избухне отново, но сетне покорно се отпусна в леглото.
— Добре, засега печелиш. Но стане ли нещо, обади ми се на минутата. Ако не, ще те открия и лошо ти се пише.
Паркс шеговито вдигна ръце.
— Добре, добре, не ми трябват повече врагове. Имам си предостатъчно. — Той тръгна към вратата, но спря, преди да излезе. — Не искам да ти създавам безпочвени надежди. Шансовете да видим отново Шон Кинг са почти нищожни. Но докато има надежда, няма да спя.
Тя намери сили да се усмихне.
— Добре. Благодаря ти.
Пет минути след като Паркс си тръгна, Мишел набързо се облече, промъкна се покрай дежурните сестри и напусна болницата през задния изход.
67
Кинг се събуди в пълен мрак. Беше студено и влажно; нямаше представа къде се намира, макар че започваше да подозира какво е това място. Той въздъхна дълбоко и се опита да седне. Както очакваше, не успя. Беше вързан. С кожени ремъци, доколкото можеше да прецени. Завъртя глава и изчака очите му да привикнат към мрака, но тук нямаше и лъч светлина; не различи нищо. Със същия успех можеше да се рее нейде насред океана.
Накрая събра сили, за да изрече съвършено спокойно:
— Виж какво, както и да се мъчиш, няма да ме смажеш с ръце, тъй че просто върви по дяволите.
Натискът незабавно престана и стъпките се отдалечиха. Кинг усети избилата по челото му пот. После го разтърсиха студени тръпки и му призля. Предположи, че сигурно са го инжектирали с нещо. Извъртя глава настрани и повърна.
Поолекна му малко.
— Съжалявам за килима — промърмори той. После затвори очи и постепенно заспа.
Първата спирка на Мишел бе разрушената къща на Кинг. Докато обикаляше из развалините, наоколо пожарникари, полицаи и доброволци проверяваха щетите и гасяха последните пламъци. Тя поговори с неколцина от тях и те потвърдиха, че не са открити човешки останки. Докато погледът й блуждаеше из руините на някогашния „съвършен“ дом на Шон Кинг, Мишел усети как я обзема все по-тежко униние. Тук нямаше какво да научи. Тя слезе към кея и поседя в платноходката на Кинг, гледайки към спокойното езеро. Мъчеше се да събере поне малко енергия и вдъхновение от близостта с вещите, които той толкова много обичаше.
Две неща не й даваха мира: заповедта за арест на Боб Скот и необходимостта да открие къде се намира Дъг Денби. Тя реши да предприеме нещо и по двата въпроса. Потегли обратно към мотела и по пътя позвъни на баща си. Като уважаван полицейски началник, Теди Максуел познаваше всички, с които си струваше да се познава в Тенеси. Тя каза на баща си какво й трябва.
— Наред ли е всичко? Гласът ти не звучи много добре.
— Сигурно не си чул, татко. Снощи взривиха къщата на Шон Кинг, а той е изчезнал.
— Боже мой, а ти добре ли си?
— Нищо ми няма.
Тя премълча за покушението в мотела. Преди години бе решила да не споделя с баща си някои подробности от своя професионален живот. Синовете му можеха да се сблъскват с опасности и той го приемаше като част от професията. Не тъй спокойно обаче би приел новината, че единствената му дъщеря едва не е загинала.
— Татко, информацията ми трябва веднага щом я откриеш.
— Разбрано, няма да се забави — отвърна той и затвори.
Тя пристигна в мотела, грабна от стаята си бележките на Джоун и проведе няколко разговора във връзка с Денби — последния от тях с дома му в Джаксън, Мисисипи. Но жената, която й отговори, не пожела да даде никакви сведения за Денби и дори отказа да потвърди, че той живее там. Това не изглеждаше чак толкова странно, защото Мишел бе непозната. И все пак, щом Денби разполагаше с пари и не трябваше всеки ден да ходи на работа, можеше да бъде навсякъде. А никой от хората, с които разговаря по телефона, не успя да потвърди, че Денби е имал алиби за който и да било от критичните моменти на престъпленията. Позицията му в кампанията на Ритър определено го поставяше под подозрение, но какъв мотив би могъл да има?