Черен лед

Чайлд Линкълн

— Ехолот? — извика той и най-сетне свали бинокъла.

— Чисто, сър.

Точно така — нямаше непредвиден подводен лед; стените на островите се спускаха почти отвесно от върха до дъното им. Време бе да довърши работата си.

— Дръж към канала. Следвай курса им.

Обърна се към командира на бойната част за управление.

— Изчакайте заповедите ми за стрелба.

— Слушам, сър.

Валенар се обърна пак към прозорците и отново вдигна бинокъла.

77.

„Ролвааг“

17:20

„Ролвааг“ мина между островите, плъзна се в спокоен, потънал в полумрак свят. Вятърът постихна и вече не свистеше през строшените прозорци

на мостика. Корабът изведнъж се бе откъснал от зловещата хватка на бурята. На Бритън внезапната тишина по средата на бурята й подейства потискащо. Тя се взираше в ледените стени, които се издигаха от двете страни, гладки, като разцепени с брадва. Под нея, около водолинията на кораба, мощният прибой откъм наветрената страна бе подкопал фантастични на вид пещери. На лунната светлина ледът светеше с чист, богат син цвят, толкова дълбок, че тя си помисли, че никога през живота си не бе виждала по-красиво нещо. Странно как близостта до смъртта може да изостри чувството на човека за красивото.

Глин, който бе излязъл на дясното крило на мостика, се завърна и затвори внимателно вратата подире си. Приближи към нея, като изтърсваше снежинките от раменете си.

— Така дръжте — рече тихо. — Придържайте се към този курс.

Тя не си даде труда да предава безполезните и загадъчни указания на Хауъл.

Корабът бе изгубил още от скоростта си, след като зави на деветдесет градуса зад ледения остров. Сега се плъзгаха успоредно на леда със скорост около един възел, като и тя намаляваше. След като корабът спреше, той никога нямаше повече да продължи пътя си.

Хвърли поглед към неразгадаемото му лице, обърнато към нея в профил. Едва се сдържа да го попита наистина ли смяташе, че ще успеят да скрият успешно дългия четвърт миля кораб от разрушителя. Запази обаче мълчание. Глин бе направил върховно усилие. Нямаше какво повече да стори. След няколко минути „Рамирес“ щеше да заобиколи ледения остров и това щеше да е краят. Опита се да не мисли за дъщеря си. Това щеше да бъде най-трудното от всичко — да се прости с дъщеря си.

Откъм подветрената страна на острова всичко изглеждаше необичайно тихо. На мостика цареше ужасяващо мълчание: нямаше вече кой да издава и кой да изпълнява заповеди. Вятърът го нямаше, а вълната, която заобикаляше острова, бе мазна и ниска. Ледената стена бе само на четвърт миля от тях. Тук-там по цялото протежение от върха до основата й се виждаха дълги пукнатини, дълбоки дерета, издълбани от топенето и дъжда. Виждаше малки водопади, които се спускаха към обляното в лунна светлина море, чуваше лекия пукот и свистенето на леда. Отвъд него долавяше острия вой на вятъра, който метеше платото на острова. Мястото бе призрачно, неземно. Видя как един айсберг, наскоро откъснал се от острова, дрейфува на запад. Искаше й се да бъде до него, когато се стопи и изчезне в морето. Искаше й се да бъде където и да е другаде, само не и тук.

— Не всичко е свършило, Сали — рече тихо Глин, тъй че само тя да го чуе.

Гледаше я напрегнато.

— Не, свършило е. Разрушителят ни лиши напълно от ход.

— Ти отново ще видиш дъщеря си.

— Моля те, не ми говори така — отвърна тя и избърса една сълза.

За нейна изненада Глин улови ръката й.

— Ако преживеем всичко това — започна той с колебание, което му бе напълно чуждо, — бих искал да се срещнем отново. Бихме ли могли да го направим? Бих искал да науча повече за поезията. Навярно ще можеш да ми бъдеш учителка.

— Моля те, Ели. По-лесно ще е, ако не говорим.

Тя стисна леко ръката му.

И след това видя носа на „Рамирес“ да наднича иззад леда.

Беше на по-малко от две мили разстояние, промъкваше се близо до синята стена на ледения остров, следвайки тяхната килватерна

струя, приближаваше като акула към неподвижната си плячка. Оръдейните кули ги следяха с хладнокръвна решителност.

Времето сякаш забави хода си, докато Бритън гледаше през задните прозорци на мостика тези оръдия, от чиито дула щеше да изригне последният смъртоносен залп. Паузите между тупканията на сърцето й сякаш се разредиха. Огледа се наоколо: Лойд, Макфарлън, Хауъл, вахтените — всички чакаха мълчаливо. Очакваха смъртта в тъмните, студени води.

Откъм разрушителя се чу изпукване и сноп осветителни снаряди се извиси високо, избухна в неравна блестяща линия. Бритън заслони очи, тъй като водната повърхност, палубата на танкера, стените на ледения остров хвърляха цветните си сенки в ужасяващата илюминация. След като яркостта намаля, тя присви очи и погледна отново през прозорците. Оръдията на „Рамирес“ се снишаваха и дулата им се насочваха към тях, докато накрая единственото, което виждаше, бяха черните им отверстия. Корабът вече бе преполовил прохода между островите и бързо намаляваше ход. Разстрелът щеше да бъде почти от упор.

Във въздуха проехтя експлозия, която отекна неколкократно. Бритън трепна инстинктивно и усети ръката на Глин върху своята. Значи това бе краят. Прошепна на ум молитва за дъщеря си и за бърза и милостива смърт.

Ала оръдията на разрушителя не избухнаха в пламък. Бритън огледа района объркано. Зърна някакво движение далеч горе.

На върха на ледената стена над „Рамирес“ във въздуха лениво се носеха парчета лед, над четири разнасящи се вече облачета пушек. Ехото затихна и в един миг отново се възцари тишина. А след това леденият остров сякаш помръдна. Лицето на стената над „Рамирес“ започна да се плъзга, синята пукнатина между нея и останалата част на острова бързо се разширяваше. Бритън видя как от острова се отцепва гигантско парче лед, високо почти седемдесет метра. То се отдели, свлече се бързо и се разтроши в някакъв бавен и величествен танц. Когато се сля с морето, започна да се надига водна стена: отпървом черна, а после — зеленобяла. Водата се издигаше все по-високо и по-високо, тласкана от срутилата се огромна ледена маса; после долетя звукът: адска какофония, която непрекъснато увеличаваше силата си. А вълната продължаваше да расте, толкова стремително, че започна да се чупи още докато се формираше, издигаше се, сриваше се и отново се издигаше. Огромният леден блок изчезна, повлечен под водата от собствената си инерция, а стръмната водна стена се освободи и се насочи към борда на „Рамирес“.

Чу рева на дизелите му: разрушителят се опитваше да маневрира. Но в следващия миг вълната го застигна; корабът се наклони, издигна се, продължи да се издига накренен, лъснаха ръждивите стоманени листи на носа му. В един болезнено мъчителен миг той сякаш застина на място, килнат рязко надясно, двете му мачти бяха почти хоризонтални спрямо морето, докато гребенът на чудовищната вълна се разпенваше около него. Корабът остана увиснал, сякаш уловил се за вълната, като че се чудеше дали да се изправи или да потъне. Бритън усети как сърцето й заби лудо в гърдите. Тогава разрушителят потрепери и започна да се изправя, водата се оттичаше от палубата му. „Не сработи — помисли си тя — Господи, не стана.“

Изправящият момент се забави, корабът отново се спря, след което пак хлътна във водата. Чу се подобие на въздишка от надстройката му, струи пръски се стрелнаха във всички посоки, след което разрушителят се преобърна и лигавият му от водата кил се залюля тежко във въздуха. Последва нова, по-силна въздишка; тежък водовъртеж от вода, пяна и въздушни мехурчета; а после с леко завъртане корпусът изчезна в ледените дълбини. Последва втора, по-слаба експлозия от въздушни мехурчета, после и те изчезнаха, оставили подире си само черната повърхност на водата.