Черен лед

Чайлд Линкълн

Макфарлън поклати глава.

— Помисли си за слуховете, които ще тръгнат.

— Слухове и без това вече има. А количеството злато, което им дадохме, ще им затвори устите за цял живот. Сега нашите добри митничари ще пресекат слуховете и ще забранят достъпа до острова. Те са по-добре подготвени за тази работа от нас. И имат достатъчно мотивировка да я свършат.

— Ами този команданте? — попита Бритън. — Не ми се видя да се включва в програмата.

— Не всеки може да бъде подкупен. За щастие той не разполага с власт и с доверие. Морските

офицери, които биват изпращани тук, или са осъдени за престъпления, или са опозорени по един или друг начин. Онези митничари ще имат грижата да го държат под контрол. Това на практика ще означава да купят командващия военноморската база. Ние им дадохме предостатъчно, за да могат да раздадат това-онова. — Глин сви устни. — И все пак, ще трябва да научим малко повече за този команданте Валенар.

Прекрачиха канавка със сапунена вода; хълмът вече не бе толкова стръмен. Глин попита един минувач за пътя, след което свиха в една тясна пресечка. Селото бе обвито от сивкава обедна мъгла, а ведно с нея дойде й леденият, влажен въздух. Макфарлън вдиша все същата миризма на риба и гола земя, забеляза паянтовите дървени магазинчета с реклами на фанта и на местна бира, гледка, която неизменно го връщаше години назад. След като на два пъти бяха опитали да преминат в Аржентина, натоварени с атакамските тектити, той и Нестор Масънкей в крайна сметка минаха границата с Боливия близо до град Анкуаке: коренно различен от това градче, но и толкова сходен по дух с него.

Глин спря. В края на пътя пред тях изникна хлътнала сграда, покрита с червени дъсчици. Синя лампа мъждукаше над табелата, върху която бе изписано: „Ел Пикороко. Много хубава бира.“ От отворената врата под нея на улицата се изливаше тихият ритъм на ранчера.

— Мисля, че започвам да схващам някои от методите ти — рече Макфарлън. — Онзи митничар не спомена ли нещо за това, че на Пъпъп му пратили пари? И да не би случайно да си ги изпратил ти?

Глин склони глава, но не каза нищо.

— Мисля да изчакам навън — каза Бритън.

Макфарлън последва Глин през вратата в мрачното помещение. Видя очукан чамов бар, няколко дървени маси, с пръснати по тях подложки за бутилки, английска дъска за хвърляне на стрелички с избелели номера. Напоеният с дим въздух имаше такъв вкус, сякаш бе висял там от години. Барманът се поизправи, когато влязоха, а разговорът постихна, след като неколцината постоянни клиенти се обърнаха да изгледат новодошлите.

Глин седна на бара и поръча две бири. Барманът ги донесе — топли, със стичаща се пяна.

— Търсим сеньор Пъпъп — рече Глин.

— Пъпъп ли? — Лицето на бармана разцъфна в широка, щърбава усмивка. — Той е отзад.

Последваха мъжа през мънистената завеса в малко сепаре с масичка, върху която имаше празна бутилка „Дюарс“. На пейката до стената се бе проснал кльощав старик с невероятно мръсни дрехи. Опърпана шапка, която изглеждаше тъй, сякаш бе съшита от парченца стари парцали, се бе търколила от главата му върху пейката.

— Спи ли или е пиян? — попита Глин.

Барманът

избухна в смях.

— И двете.

— Кога ще изтрезнее?

Мъжът се наведе, пребърка джобовете на Пъпъп и извади малка пачка мръсни банкноти. Преброи ги, после ги върна обратно.

— Ще изтрезнее следващия вторник.

— Но той е нает на нашия кораб.

Барманът отново се разсмя, този път още по-цинично.

Глин се замисли за миг или поне си даде такъв вид.

— Имаме нареждане да го отведем на борда. Бих ли могъл да ви помоля да наемете двамина от клиентите си да ни помогнат?

Барманът кимна, влезе в бара и се върна с двама яки мъжаги. Размениха си няколко думи, известна сума пари смени собственика си, двамата вдигнаха Пъпъп от пейката и преметнаха ръцете му през раменете си. Главата му се люшна напред. В яката им хватка той изглеждаше лек и крехък като изсъхнало листо.

Когато излязоха навън, Макфарлън доволно пое дълбоко въздух. Вонеше, но бе по-хубаво от застоялата атмосфера вътре в бара. Бритън, която стоеше в сянката на далечния ъгъл, приближи към тях. Очите й се присвиха, като зърна Пъпъп.

— Сега не е много приятна гледка — рече Глин. — Но ще се превърне в отличен пристанищен пилот. Петдесет години кръстосва с кану водите на архипелага нос Хорн; познава всички течения, ветрове, рифове и приливи.

Бритън повдигна вежди.

— Този старик?

Глин кимна.

— Както казах на Лойд тази сутрин, той е наполовина яган. Това са били туземните жители на островите нос Хорн. Фактически той е последният, който знае езика, песните и легендите. Прекарал е по-голямата част от живота си в бродене из островите, преживявал е с миди, растения и корени. Ако питате него, навярно ще твърди, че островите нос Хорн са негови.

— Колко колоритно — рече Макфарлън.

Глин се обърна към него.

— Да. А освен това той е човекът, който е открил трупа на партньора ти.

Макфарлън замръзна на място.

— Точно така — продължи по-тихо Глин. — Той е взел томографския сонар и образците от скали и ги е продал в Пунта Аренас. На всичкото отгоре неговото отцъствиеот Пуерто Уилямс ще ни бъде от голяма полза. Сега, след като привлякохме вниманието към Исла Десоласион, той няма да е там, за да подклажда слуховете.

Макфарлън погледна още веднъж пияницата.

— Значи той е негодникът, който е обрал моя партньор.

Глин положи длан върху ръката на Макфарлън.

— Той е крайно беден. Намерил е мъртвец с някои ценни вещи. Разбираемо и простимо е, че е потърсил малка печалба. В това няма нищо лошо. Ако не беше той, твоят стар приятел може би още нямаше да е открит. А ти нямаше да имаш възможността да довършиш работата му.

Макфарлън се дръпна настрани, макар и да бе принуден да признае пред себе си, че Глин бе прав.

— Той ще ни бъде от голяма полза — рече Глин. — Това ви го гарантирам.

Макфарлън последва мълчаливо групата надолу по мрачния склон към пристанището.