Черен лед

Чайлд Линкълн

След това Брамбъл се изправи. Усети как го бодна съжаление, когато осъзна, че тук в крайна сметка нямаше никаква мистерия. И изведнъж разбра как точно бе загинал изследователят.

В полумрака на медицинския отсек отново се понесе „Потомъкът на Шилелаг“, този път веселата мелодия звучеше малко по-траурно. Брамбъл внимателно затвори сандъка с доказателствата и се върна в койката си.

33.

Исла Десоласион

10:00

Макфарлън стоеше пред заскрежения прозорец на комуникационния център

и стопяваше с ръка кръгче върху стъклото. Тежки облаци бяха надвиснали над Челюстите на Ханукса и от тях светлината над островите нос Хорн бе съвсем бледа. Зад гърба му по-напрегнатият от всякога Рошфор набираше нещо на клавиатурата на компютърната работна станция „Силикон графикс“.

През последния половин час кипеше трескава дейност. Ръждясалата метална барака, която скриваше метеорита от погледите, бе отместена настрани и районът над скалата бе наскоро простърган до гола пръст, тъй че приличаше на тъмнокафяв белег върху призрачния сняг. Малка армия работници щъкаше насам-натам, всеки зает с някаква своя си работа. Радиотрафикът бе същинска вавилонска кула от неразбираеми технически термини.

Навън се чу дълбокият гърлен рев на сирена. Макфарлън усети как пулсът му се ускорява.

Вратата на бараката се отвори с трясък и Амира влезе, разцъфнала в широка усмивка. Последва я и Глин, който затвори внимателно вратата и застана зад Рошфор.

— Готови ли сме с първото повдигане? — попита той.

— Последна проверка.

Глин вдигна радиостанцията си и каза в микрофона:

— Мистър Гарса? Пет минути до вдигането. Моля, слушайте на тази честота.

Свали радиото и погледна Амира, която бе заела място до близкия пулт и поправяше слушалките на главата си.

— Серво?

— В ред — отвърна тя.

— Какво ще видим? — попита Макфарлън.

Той вече очакваше баража от въпроси, с които Лойд щеше да ги бомбардира на поредната видеоконференция.

— Нищо — каза Глин. — Ще го повдигнем само с шест сантиметра. Би могло да се появят леки пукнатини на земната повърхност. — Кимна към Рошфор. — Дай криковете на шейсет тона.

Пръстите на Рошфор пробягаха по клавиатурата.

— Криковете задействаха синхронно. Няма приплъзване.

Усети се лека, неуловима за слуха вибрация под земята. Глин и Рошфор се наведоха по-близо към екрана, наблюдаваха данните, които течаха по него. Изглеждаха напълно спокойни, дори безгрижни. Набираха няколко клавиша, изчакваха, отново набираха. Всичко изглеждаше съвсем рутинно. Не бе точно онзи лов на метеорити, с който бе свикнал Макфарлън: да копае в задния двор на някой шейх на лунна светлина, със сърце в петите, заглушавайки всеки звън на лопатата.

— Дайте криковете на седемдесет — рече Глин.

— Направено.

Последва дълго и отегчително очакване.

— По дяволите — прошепна Рошфор. — Не отчитам никакво движение. Нищо.

— Дайте на осемдесет.

Рошфор натисна няколко клавиша. Последва пауза, след която той отново поклати глава.

— Рейчъл? — попита Глин.

— Със сервоустройствата всичко е наред.

Пак — мълчание, този път по-дълго.

— Би

трябвало да отбележим раздвижване при шейсет и седем тона на крик. — Глин изчака малко, след това отново заговори. — Вдигнете до сто тона.

Рошфор натисна клавишите. Макфарлън погледна двете лица, осветени от монитора на Рошфор. Изведнъж напрежението в бараката се бе повишило значително.

— Нищо ли? — попита Глин с бледо подобие на тревога в гласа.

— Все още си седи там.

Лицето на Рошфор бе покрито с още повече петна отпреди.

Глин се изправи. Отиде бавно до прозореца, пръстите му проскърцаха по стъклото, докато си пробиваше дупка в скрежа да погледне. Напрежението се бе вдигнало рязко.

Минутите бавно течаха, Рошфор сякаш бе залепнал към компютъра си, а Амира наблюдаваше сервоустройствата. После Глин се обърна.

— Добре. Да спуснем криковете, да проверим обстановката и да опитаме отново.

Изведнъж помещението се изпълни със странен стон, който идваше едновременно отвсякъде и отникъде. Беше съвсем призрачно. Кожата на Макфарлън настръхна.

Рошфор се съсредоточи още по-силно в екрана.

— Хлътване в сектор шест — рече той и пръстите му пробягаха по клавиатурата.

Звукът утихна.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита Макфарлън.

Глин поклати глава.

— Изглежда така, сякаш сме успели да повдигнем метеорита само с милиметър в сектор шест, ала след това той потъна отново и върна криковете обратно.

— Засичам ново преместване — каза Рошфор с тревожна нотка в гласа.

Глин отиде до него и се взря в екрана.

— Асиметрично е. Намалете налягането на криковете до деветдесет, бързо.

Изтракаха клавиши и Глин отстъпи намръщен назад.

— Какво става с шести сектор?

— Криковете изглежда са блокирали на сто тона — каза Рошфор. — Не искат да се спуснат.

— Анализът ти?

— Скалата може би се приплъзва към този сектор. Ако е така, върху тях се е стоварила голяма тежест.

— Нулирай всички крикове.

За Макфарлън сцената изглеждаш почти сюрреалистична. Не се чуваше нищо, нямаше драматично подземно бучене; просто група напрегнати хора си стояха пред трепкащите монитори.

Пръстите на Рошфор върху клавишите забавиха скоростта си.

— Всички в сектор шест са блокирали. Сигурно течността е замръзнала под тази тежест.

— Не можем ли да нулираме останалите?

— Ако го направим, метеоритът може да се дестабилизира.

— Да се дестабилизира — повтори Макфарлън. — Искате да кажете, че може да се килне?

Погледът на Глин се стрелна към него, после се върна към компютърния екран.

— Предложения, мистър Рошфор? — попита хладно.

Инженерът се облегна назад, облиза върха на левия си показалец и го постави върху десния палец.

— Оставяме криковете както са си — всичките на сто тона. На същата позиция. След това изпускаме хидравличната течност чрез аварийните клапани на криковете в шести сектор. Разблокираме ги.

— Как? — попита Глин.

Рошфор отвърна след малко:

— Ръчно.