Черен лед
Шрифт:
— Разряд от метеорита.
Глин се обърна към Макфарлън и Амира.
— Заемете се с това. Разберете какво се е случило и защо. Доктор Брамбъл, вие най-добре да…
Но Брамбъл вече бе изчезнал от мостика.
62.
„Алмиранте Рамирес“
8:30
Валенар се взираше в мрака, сякаш самият акт на взиране щеше да вкара неуловимия танкер в полезрението му.
— Статус — рече отново той на офицера на командния пулт.
— Трудно е да се каже при това електронно затъмнение, сър. Предположението ми е, че целта плава на курс девет-нула-нула със скорост около
— Разстояние?
— Не мога да определя точно, сър. Някъде около трийсет мили. Нямаше да имаме и това неточно определение, ако електронното заглушаване не беше намаляло за малко преди няколко минути.
Валенар усещаше ритмичното клатене на кораба си: ужасяващо издигане и спускане на палубата. Само веднъж досега бе ставал свидетел на подобно движение, когато попадна на буря южно от островите Диего Рамирес по време на учения. Знаеше какво означава това странно движение: разстоянието между гребените на вълните започваше да надхвърля два пъти дължината на „Алмиранте Рамирес“. Виждаше застигащата ги вълна през прозорчетата отзад: дълги, мускулести валове, поръбени с пяната на сриващия се връх, които прииждаха към кърмата му и се пенеха около корпуса преди да изчезнат напред, в мрака. От време на време гигантска вълна ще нападне изотзад, водата ще се завихри около кърмилното перо, рулят в ръцете на кърмчията ще олекне и корабът ще бъде заплашен да се хласне в неволен завой и оттам да влезе в неконтролиран броучинг 28 . А оттук нататък нещата щяха да се влошават още, след като завиеха на юг и поемеха вълната откъм борда.
28
Странично плъзгане по вълната, при което плавателният съд се стреми да „качи“ срещу вятъра. — Б.пр.
Замислен, той бръкна в джоба си, извади една пуро и разсеяно огледа замърсените й външни листа. Помисли си за двамата загинали водолази, чиито студени трупове бяха увити в брезент и прибрани в рундуците на кърмата. Замисли се и за тримата други, които изобщо не изплуваха, и за четвъртия, който сега трепереше в последен стадий на хипотермия. Те бяха изпълнили дълга си — ни повече, ни по-малко. Корабът им бе годен за плаване. Вярно, с повредените винтове можеха да развият само двайсет възла скорост. Но танкерът, от своя страна, правеше шестнайсет. А дългото му бягство на изток, към международни води, му даваше времето, необходимо да постигне стратегията си.
Погледна назад — към офицера на пулта. Екипажът бе изплашен: от бурята, от преследването. Този страх бе на добро — уплашените мъже работеха по-бързо. Ала Тимер струваше колкото десет от тях.
Той отхапа крайчето на пурата и го изплю настрани. Тимер струваше колкото целия екипаж…
Валенар се овладя, като си позволи да запали пурата си бавно, внимателно, методично. Тлеещото червено огънче се отразяваше от мастиленочерните прозорци. Онези вече сигурно знаеха, че отново ги е подгонил. Този път щеше да бъде по-предпазлив. Веднъж вече бе попадал в капана им и нямаше да позволи това да се случи отново. Първоначалният му план бе да повреди кораба. Ала сега вече беше ясно, че Тимер е мъртъв. Времето за осакатяването на американския кораб бе отминало отдавна.
След пет часа, а може би и по-малко, те щяха да попаднат в обсега на стомилиметровите му оръдия. А междувременно, ако просветнеше и
Този път нямаше да има грешка.
63.
„Ролвааг“
9:20
Затичан по централния коридор на медицинския пункт, следван по петите от Рейчъл, Макфарлън едва не се блъсна в Брамбъл, който излизаше през вратата на операционната. Това бе съвсем различен Брамбъл от онзи кисел, сух мъж край масата за вечеря: този Брамбъл бе мрачен, движенията му — резки, жилавата му снага — напрегната.
— Дошли сме да видим… — понечи да му обясни Макфарлън, но Брамбъл продължи по коридора и изчезна зад друга врата, без изобщо да му обърне внимание. Макфарлън се спогледа с Рейчъл.
Последваха Брамбъл и се озоваха в ярко осветено помещение. Докторът, който още носеше чифт хирургически ръкавици, се бе надвесил над една носилка и преглеждаше някакъв безжизнен пациент. Главата му бе обвита в бинтове, а чаршафите — напоени с кръв. Макфарлън видя как Брамбъл дръпна чаршафа върху главата на мъжа с рязко, ядно движение. След това се обърна и се запъти към мивката наблизо.
Макфарлън преглътна с мъка.
— Трябва да говорим с Мануел Гарса — рече той.
— Абсолютно невъзможно — отвърна Брамбъл, спря да се търка, свали окървавените ръкавици и подложи ръце под горещата вода.
— Докторе, ние трябва да разпитаме Гарса за случилото се. От това зависи безопасността на кораба.
Брамбъл се сепна и погледна Макфарлън за пръв път, откакто бяха дошли. Изражението му бе мрачно, но овладяно. Не отговори веднага и Макфарлън видя как зад маската препускат мислите на лекаря, който трябва да вземе решение под изключителен натиск.
— Трета стая — рече той, докато навличаше чифт нови ръкавици. — Пет минути.
Намериха Гарса в малката стая напълно буден. Лицето му бе изранено, очите — потъмнели, а главата — превързана. Когато вратата се отвори, той извърна черните си очи към тях, но моментално ги отклони.
— Всички са мъртви, нали? — прошепна, впил поглед в преградата.
Макфарлън се поколеба.
— Всички, с изключение на един.
— Но той също ще умре.
Това бе констатация, а не въпрос.
Рейчъл приближи и положи длан върху рамото му.
— Мануел, знам колко ти е тежко. Но ние трябва да узнаем какво се е случило в товарния танк.
Гарса не я погледна. Сви устни, премигна с потъмнелите си очи.
— Какво стана? Какво си мислиш, че стана? Онзи проклет метеорит отново изригна.
— Изригна ли? — повтори Макфарлън.
— Да. Експлодира. Досущ както с онзи тип, Тимер.
Макфарлън и Рейчъл се спогледаха.
— Кой от мъжете го докосна? — попита Рейчъл.
Гарса изведнъж се обърна и се вторачи в нея. Макфарлън не бе сигурен дали изражението му бе на изненада, гняв или недоумение; широко отворените му, морави, подобни на лунни кратери очи изглежда „изсмукваха“ всичко останало от лицето.
— Никой не го е докосвал!
— Някой би трябвало да го е пипнал…
— Казах, че никой не го е пипал. Надлюдавах ги непрекъснато.
— Мануел… — понечи да каже нещо Рейчъл.
Той ядно се надигна.
— Да не мислите, че хората ми са луди? Те никак не искаха да доближават онова нещо, изпитваха смъртна боязън от него. Рейчъл, казвам ти, никой не е приближавал на повече от метър и половина.