Черната призма
Шрифт:
Сега, когато се намираше насред битката, светът се смали. Имаше образи като малки картини, но нищо цялостно. Зърна някакъв притеглящ горе на Портата на Майката — Изем Сини? Какво правеше той тук? Стоеше с изцяло синя кожа, протегнал ръце, и изстрелваше в бърза последователност сини кинжали — бе абсолютно смайващо да действа толкова бързо, да държи волята си съсредоточена и да стреля и от двете си ръце. Вършеше работата на дузина мускетари — даже три дузини, въпреки мъгливата утринна светлина. Накъдето и да се обърнеше, падаха мъже. Обърна се към Огледалците и Карис видя как сините остриета
Пред Карис стоеше обезглавено тяло и от шията му швиртеше кръв в ритъм с последните удари на сърцето му.
Гърмежът на мускетите и туптенето на кръвта в ушите и се сливаха — пулс, живот и смърт, преплетени в едно.
Огледалците напираха към една пробойна в стената, широка може би седем крачки. Значи ето къде бе станала експлозията.
Някакъв червен притеглящ — от Свободните на крал Гарадул — бе полудял. Кикотеше се и мяташе огнено желе към всички около себе си. Опръсканите крещяха от страх. Някой го молеше да спре.
Един мъж се подхлъзна и падна с писък от натрошения ръб на стената.
Малко встрани, пак на стената, слънцето блестеше в медната коса на някакъв мъж. Очите на Карис се приковаха в него. Гавин! Той се приведе към друг мъж до себе си и му даде заповед. Корван Данавис. Значи този човек наистина беше генерал. И сега бе тук? Гавин го тупна по рамото и двамата се разделиха.
Карис си спомни със закъснение за преследващите я Огледалци и се обърна.
Водачът им се намираше на двайсет крачки зад нея, пришпорваше коня си през редиците, с меч в ръка, и крещеше на хората да се дръпнат. Беше сам, другите бяха изостанали, откъснати от него при едно внезапно странично движение на строя, но се намираше прекалено близо. Карис нямаше оръжие и краката още не я държаха съвсем.
На десет крачки от нея преследвачът и сякаш подскочи в седлото. Карис виждаше цялата предна част на тялото му, така че той не бе застрелян от стената, но въпреки това се катурна от коня.
Някой го бе убил изотзад. Какво ставаше, по дяволите? Карис погледна зад мъжа.
Кип.
Кип? Младежът препускаше бясно зад Огледалците, следвайки пътя, отворен от тях през войнишките редици. Но той нямаше мускет.
Вместо това държеше зелено кълбо, по-голямо от главата му. Кожата му бе зелена и в очите му имаше нещо диво… освен това изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се свлече от седлото.
Наглед без да се интересува, че връхлита с коня си право към други коне, той изнесе зеленото кълбо назад, все едно хвърляше топка — класическа грешка на новаците: те винаги смятаха, че тъй като топката има маса, трябва да използваш мускулите си. Ръката му замахна напред и със звучен пукот изстреля зеленото кълбо към Огледалците.
То улучи един от тях отстрани по шлема. Огледалната броня с лекота сряза луксина, но освен това трябваше да се справи и с инерцията на тялото, което я бе улучило. Един нагръдник можеше да спре куршум, но носещият го човек пак щеше да е със счупени ребра. В случая главата на мъжа се отметна настрани, той излетя от седлото, а зеленото кълбо рикошира, удари
От отката самият Кип изхвръкна от седлото, а конят му кривна, опитвайки се в последния момент да не се блъсне в другите, но те бяха стреснати от падащите ездачи и голямата зелена топка, фучаща покрай главите им, и един отскочи точно на пътя му. Двете животни се сблъскаха и смазаха между себе си крака на един Огледалец.
Конете рухнаха на земята, но Карис се тревожеше повече за Кип. Беше го загубила от поглед, когато падна. Войниците все още представляваха истинска река, напираха покрай Огледалците, без нито да знаят, нито да ги интересува особено за какво е тази битка. Просто искаха да се измъкнат от подножието на тези смъртоносни стени и да влязат в града.
Карис грабна от земята някакъв меч и се гмурна в тълпата. Трима ездачи бяха извъртели конете си и си пробиваха път назад, насочени към някаква точка. Тя не можеше да стигне там навреме.
Единият тъкмо изтегляше мускета си от калъфа на седлото, за да я убие, когато главата му се пръсна сред жълт проблясък и облак от розова мъгла. Карис бе сигурна, че този път изстрелът не е дошъл откъм стената. Трябва да бе долетял от обратната посока — от хълма? И какво, по дяволите, би могло да направи това? Експлодиращ мускетен куршум?
Все още бе прекалено далеч. Видя как двамата Огледалци вадят мускетите си и се прицелват надолу.
Две зелени копия — почти колони, толкова дебели бяха — изригнаха от земята там където се целеха мъжете, и ги пронизаха. Първият бе улучен право в гърдите. В първия момент зелената светлина се разпиля, отразена от огледалната броня, но после тя не издържа и се пръсна — а зеленото копие продължи да расте, издигайки мъжа във въздуха. Другият нямаше повече късмет. Копието удари в горния край на нагръдника му и отново част от луксина премина в проблясък на зелена светлина. После копието се плъзна нагоре, улучи го под брадичката и се заби в главата му, откъсвайки шлема, както дете би откъснало пухчето на глухарче.
Всеки от двамата бе повдигнат на няколко крачки във въздуха, преди зелените луксинови копия да се прекършат и разпаднат в нищото, а мъжете да се строполят на земята.
Кип скочи на крака. Изглеждаше много по-жив, отколкото заслужаваше.
Карис стигна до него след секунда. Той я изгледа с любопитство.
— Кип, аз съм. Позна ли ме? Карис.
Въпреки тази смайваща проява на сила Кип беше нов притеглящ, а умственият и емоционалният ефект на цветовете винаги бе най-силен в началото. Дивото зелено можеше да направи един маг опасен.
Той вдигна бързо ръка и тя трепна.
— Кип, аз съм, Карис — повтори; съзнаваше съвсем ясно, че около тях още се води битка, макар че мускетната стрелба откъм стената почти бе замряла.
— Не мърдай — каза той, като се взираше съсредоточено в лицето и. Вдигна един пръст и посегна, сякаш да и бръкне в окото. Тя усети излъчващата се от него топлина. Какво? Кип беше и подчервен?
Щом докосна наочника и, се разнесе съскане. Явно бе улучил спойката, защото той се разпадна. После направи същото и с другия.