Черната призма

Уийкс Брент

— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че за теб има пророчество?

— И първия път не беше смешно — отвърна Кип. — Какво ще стане със селото ми? — Утрото идваше и той не смяташе да остава тук. Не само че щеше да дойде смяната на пазача, но и Кип нямаше представа какво ще направи цветният бяс, щом разполага със светлина.

— Знаеш ли — каза бесът, — ти си причината да съм тук. Нямам предвид точно тук, на това конкретно място. Нито „тук“ като във философския въпрос „Защо съществувам?“. Нито пък в Тирея. Имам предвид във вериги.

— Какво? — попита Кип.

— В

лудостта има сила, Кип. Разбира се… — Гласът му заглъхна и той се засмя на някаква своя мисъл. После продължи: — Слушай, този войник има ключ в джоба на гърдите си. Аз не можах да го извадя, не и така… — И разтърси окованите си зад гърба му ръце.

— И защо да ти помагам? — попита Кип.

— Срещу няколко прями отговора преди разсъмване.

Хем луд, хем хитър. Страхотно.

— Искам един предварително — каза Кип.

— Питай.

— Какъв е планът за Ректън?

— Огън.

— Какво? — попита Кип.

— Съжалявам, ти каза един отговор.

— Това не беше отговор!

— Ще изтрият селото ви от лицето на земята. Ще ви превърнат в пример за назидание, така че никой повече да не се опълчва на крал Гарадул. Разбира се, и други села са се противопоставили на краля. Бунтът му срещу Хромария не е особено популярен. Срещу всяко село, което гори от желание да отмъсти на Призмата, има друго, което изобщо не иска да се забърква във войната. Твоето село бе избрано специално. Както и да е, аз имах малък пристъп на съвест и възразих. Стана скандал. Ударих началника си. Вината не бе изцяло моя. Те знаят, че ние зелените не зачитаме правилата и йерархията. Особено след като сме разкъсали халото си. — Цветният бяс сви рамене. — Ето ти го прямия отговор. Мисля, че си заслужава ключа, нали?

Информацията бе прекалено много, та Кип да я осъзнае наведнъж — разкъсали халото? — но все пак беше прям отговор. Приближи се до мъртвия войник. Кожата му изглеждаше бледа във виделината. „Стегни се, Кип. Питай каквото трябва да питаш.“

Разбираше, че зората наближава. Зловещи силуети започваха да се очертават в нощта. Двете тъмни грамади на самата Разцепена скала личаха най-вече като място, където звездите в небето са затулени.

„Какво трябва да питам?“

Колебаеше се, не искаше да пипа мъртвия. Клекна.

— Защо моето село да е избрано специално? — Затършува из джобовете на трупа, като внимаваше да не докосва кожата му. Наистина имаше ключ. Даже два.

— Заради теб.

На Кип му трябваше секунда да възприеме това. Докосна се по гърдите.

— Заради мен? Ами че аз нямам нищо!

Цветният бяс се ухили налудничаво, но на Кип му се стори, че се преструва.

— Е, значи е станала трагична грешка. Грешката е тяхна, а трагедията — твоя.

— Мислиш, че лъжа ли?! — възкликна Кип. — Да не смяташ, че щях да съм тук и да събирам луксин, ако имах някакъв избор?

— Всъщност не ме интересува дали лъжеш, или не. Ще ме освободиш ли, или трябва да те помоля наистина любезно?

Щеше да е грешка да му отключи прангите. Кип знаеше това. Цветният бяс не беше уравновесен. Беше опасен.

Сам си го признаваше. Но бе удържал на думата си. Нима можеше Кип да не удържи на своята?

Така че отключи гривните на ръцете на мъжа, а после и катинара на веригите му. Заотстъпва внимателно, сякаш имаше пред себе си диво животно. Цветният бяс се престори, че не забелязва, просто разтри ръцете си и се протегна. Отиде до пазача, претършува джобовете му и извади зелени очила — едното стъкло беше пукнато.

— Можеш да дойдеш с мен — каза Кип. — Ако онова, което каза, е вярно…

— Колко близо до селото ти мислиш, че ще стигна, преди да дотича някой с мускет? Освен това изгрее ли слънцето… Готов съм за края. — Цветният бяс си пое дълбоко дъх и се взря в хоризонта. — Кажи ми, Кип, ако цял живот си вършил злини, но умреш, като правиш нещо добро, мислиш ли, че това компенсира злините?

— Не — отговори честно Кип.

— И аз.

— Но е по-добре от нищо — добави Кип. — Оролам е милостив.

— Чудя се дали ще казваш същото, когато изгорят селото ти.

Имаше и други въпроси, които Кип искаше да зададе, но всичко стана толкова бързо, че той чак се стресна.

Защото в разпукващата се зора видя какво бяха скривали мъглата и мракът. Стотици палатки, подредени с военна прецизност. Войници. Много войници. И докато Кип стоеше вцепенен на няма и двеста крачки от най-близката палатка, равнината заблещука. Натрошеният луксин заискри като пръснати по земята звезди, които отвръщат на своите сестрици на небето.

Ето за това беше дошъл. Обикновено когато някой притеглящ освобождаваше луксина, той просто се разпадаше, независимо какъв цвят е. Но в битката бе царял такъв хаос, с толкова много притеглящи, че частици магия бяха останали заровени и предпазени от слънчевата светлина, която ги разрушаваше. Скорошният дъжд бе разкрил още от тях.

Очите на Кип обаче се откъснаха от блещукащия луксин и се насочиха към четирима войници и мъж с яркочервен плащ и червени очила, които крачеха от лагера право към тях.

— Между другото, аз се казвам Гаспар. Гаспар Елос. — Цветният бяс изобщо не погледна към Кип.

— Какво?

— Не съм просто някакъв си притеглящ. Баща ми ме обичаше. Имах планове. Момиче. Живот.

— Не разби…

— Ще разбереш. — Цветният бяс си сложи зелените очила; те прилепнаха идеално към лицето му и покриха изцяло очите, така че накъдето и да погледне, да вижда всичко през зелен филтър. — А сега се махай оттук.

Слънцето се подаде над хоризонта и Гаспар си пое дъх. Кип го гледаше и все едно виждаше как майка му прави първото си дълбоко дръпване от ганджата. Между искрящите ивици по-тъмно зелено-бялото на Гаспаровите очи се завихри като капки зелена кръв, които падат във водата, за да се разтворят, а после да я обагрят цялата. Изумруденото зелено на луксина се надигна през очите му, сгъсти се до твърдо вещество и плъзна по лицето му. По бузите, нагоре до косата, после надолу по врата, по ръцете — изпълни светлите му нокти така, че заприличаха на боядисани в ярко нефритено.