Чудакът
Шрифт:
Колкото и да беше опасно, явиха се много доброволци, но Юлиян избра измежду кандидатите само младежи, дето си нямаха още семейства. А тревогите и удивлението стигнаха върха си, когато на първата шейна се качи не друг, а Юлиян! Директорът!.. Може ли главнокомандващият да застане начело на войските си при една атака? Как ли не го молиха и заместникът Щерев, и партийният секретар, и председателят на профкомитета да се откаже от това никому ненужно геройство, нали имаше достатъчно доброволци, но той не рачи дори да ги изслуша докрай! Тоя ден в погледа му нямаше никакви светлинки.
От тоя бурен ден се е запечатил в паметта ми един особен епизод. Бяхме се събрали по средата на трасето, за да следим спускането на шейните — от завоя, та чак до самия край, откъдето започваше редовният път.
Когато отворих очи, Юлияновата шейна наближаваше редовния път. Заместникът Щерев помагаше на жена си да се изправи. Лицето й беше посиняло от студ ли, от вълнение ли, долната й челюст се тресеше, сякаш беше закачена на разхлабена пружина. Но и такава развълнувана тя си беше хубавичка, като оная Снежанка от приказките, дето я изобразяват върху детските кубчета за игра.
— Дайте й валериан! — каза партийният секретар.
Никой не носеше валериан.
Заместникът Щерев взе да чисти палтото й от полепналия по полите му сняг. И тогава — представете си, другарю — тя започна да се смее, ама някак не на себе си, и от очите й рукнаха сълзи.
След малко пристигна и Юлиян. Той водеше двама души с лопати, за да изравнят на това проклето място заснеженото трасе.
— Другарката Щерева припадна, като видя как залитнахте с шейната — прошепнах на ухото му.
— Представете си, другарю — той не повдигна дори рамене! Вятърът ли отнесе думите ми, или пък не им обърна никакво внимание — досега не знам.
Още на другия ден по телеграфа се заизсипваха поздравления — от министъра, от началници, от ръководители на окръга, откъде ли не! Той прочете някои от тях, другите направо захвърляше в коша. А само след седмица, другарю, когато беше на върха на славата си и го очакваше една тържествена и победоносна Нова година — той ненадейно изостави ЗПЦМ, напусна и град Н, и вече не се завърна. Служебни основания за такава постъпка нямаше — и работите в завода вървяха от добре по на добре.
Но може ли да знае човек какво става в една душа, където несъответствията и неравенствата се чувствуват като у дома си?
Разказ на домакина
Юлиян Евтимов беше особняк, но и човек със заслуги и поради тия причини за него трябва да се приказва с разбиране и отговорно. За хора от калибъра на Юлиян не бива да разпитвате разни неудачници, защото те ще ви го описват в светлината на личните си несполуки, нито пък недоволници от «положението» си — за тая категория хора началниците са поначало извор на велики злини. Не бива да разпитвате и «прелетните птици» — те прехвръкват от обект на обект, не засядат и затова впечатленията им са повърхностни. Аз имам почти двадесетгодишен опит в строителството, другарю, видял съм много шарен свят, доволен съм от положението си и вие трябва да ми вярвате, като казвам: Юлиян Евтимов си разбираше от работата, но беше ОСОБЕН човек.
Докато Юлиян Евтимов управляваше заводските работи, другарю, аз не бях никакъв началник, тоест бях домакин, но не бях началник на домакински отдел. Настанявах работници по бараките и общежитията, раздавах калъфки и чаршафи, отмервах всяка заран на главния готвач олио, ориз и прочие продукти за всекидневния порцион. Имах си само един помощник и затова теглех работата, както кон тегли по нанагорнище претоварена каруца, но не бях недоволен, защото домакинската длъжност е почтена, пък и заплатата ми не беше лоша. Освен това аз не губех надежда, че Юлиян ще осъзнае един ден нуждата от домакински отдел и че най-после ще ме направи началник.
За съжаление по негово време домакински отдел не беше създаден. Но въпреки всичко честта да бъда сега началник дължа на нашия бивш директор Юлиян Евтимов. Ще ви разкажа как се получи това. Следобед на 30
Как ви изглежда един подобен жест, другарю? Можете ли да си го обясните? За да напусне завинаги ЗПЦМ и град Н, Юлиян Евтимов ще да е имал кой знае какъв товар на душата си и цяло чудо е, дето се е сетил тъкмо в такъв мъчен момент от живота си за такава дребна бурмичка като моя милост. Хайде, за Щерев — иди-речи, помощник-директор, че и на гости му ходеше почти всяка вечер, пък и стая държеше в къщата му, макар да си живееше сам и на друго място. Искам да кажа: за Щерев може някак да се обясни, ами за мен?
Но туй чудо не се изчерпва само с вниманието, което ми беше отделил. Той ме беше разхвалил в характеристиката си, другарю, така разхвалил, такъв хубавец ме беше изографисал, че самият аз тайно в себе си се съмнявах — мене ли беше имал предвид Юлиян Евтимов, или друг човек? Той не беше пестил похвалните си думи, напротив, покрай истинските ми заслуги беше добавял и неистински, каквито му бяха дошли в оня час наум. Измислял беше разни истории, в които аз блестях като мъдър стопанин и домакин чародеец! Той едва ли не беше ме изкарал за свой близък съветник, за човек, с когото е споделял най-многоважни идеи! Когато новият директор ми прочете тази характеристика, аз направо щях да се шашна, другарю! Стоях, слушах и се потях като в парилник. Защото истината беше съвсем друга — не по отношение на скромните ми и действителни заслуги, а по отношение на вниманието му към мен. Та до оня час, другарю, когато той беше седнал да пише характеристиката ми, аз бях една нула за него, едно празно пространство. Никога не беше ме викал на специален разговор, никога не беше се съветвал с милостта ми по какъвто и да било въпрос! Колчем се опитвах да го заговоря за нещо по работа, той винаги ме препращаше при помощника си Щерев. Една троха от времето си не ми беше отделял. Е, с изключение на своя ПЪРВИ ден в завода. Тогава бяхме заедно, комай през цялото време, чак до късно следобед.
Но не мислете, другарю, че той проявяваше само към мен подобно пренебрежително отношение, моля ви се! Към целия административен персонал той се отнасяше така — с хладно равнодушие. Не го вълнуваше него чиновническият труд, беше предоставил чиновниците изцяло на помощника си Щерев. Чувал съм някои по-възрастни другари да казват, че по отношение на чиновниците, на администрацията изобщо той приличал много на ония, дето са ръководили първите големи строежи. Тъй било например по димитровградските полигони, на язовира «Стамболийски», при изграждането на завода «Ленин» и издигането на кремиковските пещи. На човека с «ватенката» са оказвали «чрезвичайно» внимание, уважавали го, той бил в центъра на вниманието им, а нашего брата с чантата, изключая инженерите, разбира се, но и те в онези времена са ходили с ватенки — нашего брата считали за канцеларски инвентар.
Юлиян Евтимов като високообразован човек не подценяваше работата ни, не ни обиждаше и с нас се държеше с обичайната си любезност, но вътрешно му бяхме чужди. Не ни отделяше място в сърцето си… Ето защо аз се удивих донемайкъде, когато новият директор ме извика, за да ми прочете неговата характеристика. Е, и последствията не закъсняха, разбира се. Само няколко дена след пристигането си новият директор ме назначи за началник на домакински отдел!
И до ден-днешен не мога да си обясня този случай, но всеки път, когато си го припомня, в паметта ми изниква друго едно събитие, което беше станало наскоро, преди Юлиян да си замине завинаги от Н. Тогава правихме трасето през снега, за да сваляме с шейни контейнерите с мед, които камионите не бяха успели да извозят до завода. Беше паднал голям сняг, имаше люти студове, пътищата бяха затрупани с преспи, мъчно си доставяхме продукти от града. И горивото ни се свърши, та една сутрин трябваше да раздаваме сухоежбинка в стола, не можехме да запариме чай. Някои по-придирчиви захванаха да протестират. Тогава Юлиян, който винаги закусваше и обядваше заедно с работниците, в общата столова, произнесе късичка, но особена реч.