Чудакът
Шрифт:
Моята ученичка се появи с вирнато носле и със самочувствие на господарка. Полата на модно ушитото й костюмче от сивосинкав плат, вероятно вносен, едва стигаше до коленете и. Блузката й беше снежно-бяла, с къдрава якичка, прелестно разтворена, за да подскаже «дъговите» очертания на набъбналия й вече бюст. Общо взето, тя имаше симпатично лице, жизнерадостно, с вишневочервени устни и меко заоблена брадичка. Беше височка, с тънка талия и задник на спортистка. Би могло да се каже, разбира се, че е хубавица. Би могло да се каже още, че от лицето и лъха интелигентност, но
— Как се казваш? — заговорих й, без да искам, на «ти».
— Даринка — отговори тя.
— Хубаво име! От «дар».
— Е, да! — каза тя. — Ами ти?
— Юлиян.
— Малко е корекомско, ама нищо, на мене ми харесва.
— Благодаря! — рекох.
Тя улови поличката си с ръце и направи реверанс.
— Математиката ли трови живота ти, Даринче?
Трябваше да й кажа «Дарино», а не «Даринче» и тогава нещата щяха да се развият може би по-другояче. Сгреших.
— Проклета да е тази математика! — възкликна тя. — Ти математик ли си?
— Малко нещо!
— Може и голям математик да си, но не приличаш на сухар като другите. Ти си ми дори симпатичен!
— Радвам се! — повдигнах рамене.
— Татко каза, че ти си щял да ми покажеш най-важните хватки, за да изкарам матурата!
— Ще се опитам да ти покажа! — рекох.
— Обещаваш ли, че ще ме научиш на тия хватки?
— Ще зависи главно от тебе! — рекох.
— О! — разцъфнаха в разкошна вишнева усмивка устните й. — Симпатяга! За туй нещо разчитай на мен!
— Чудесно! — рекох и малко се стреснах: от усмивката й повече, отколкото от двусмислените й думи. Затова допълних: — Надявам се, че ще си примерна ученичка!
— Считай го за дадено! — изгледа ме тя с най-откровена и добродушна вулгарност. — Ще останеш доволен от мен! — и се изсмя.
Смехът й ме плисна като гореща вълна. Запалих цигара, за да мине време, захванах се с моливите си. По фигура тя приличаше на Лили, но в очите на Лили имаше луна, звезди, небе, а очите на тази бяха празни и навремени — лукаво-закачливи. Имах чувството, че ако я прегърна през кръста, тя няма да се възпротиви. И друго чувство долових — че всичко това може да стане безкрайно лесно, само да протегна ръка. Нищо повече. Светът сякаш ставаше лепкав, задъхан, острилката се изплъзна от ръката ми. Наведох се да я взема, полазих по мокета и тогава коленете й се хвърлиха в очите ми.
Изправяйки се, почувствувах, че изпускам юздите от ръцете си. Но в тоя именно миг срещнах очите й — толкова безсрамно податливи, че като да ме поляха не с едно ведро, а с цяла каца студена вода. Стана ми изведнъж ужасно неловко, неудобно от самия мен.
— Да започваме! — рекох и пръв се наместих на стола пред масата. — Пиши!
Тя не владееше най-основните неща, погрешно разкриваше скоби, правеше примитивни грешки в коренуването, изобщо… До решението на това най-просто уравнение стигнахме едва в края на часа. През това време тя беше залепила плътно бедрото си до моето и като свиваше нарочно рамене, още повече разтваряше деколтето си, та да мога да гледам гърдите й, колкото си искам. Косата й гъделичкаше ухото ми, дъхът й ме пареше и да си призная честно — в кръвта ми започнаха да препускат луди жребци. При това тя толкова се уплете в квадратното уравнение, че накрая захвърли молива, въздъхна страдалчески
— Да си починем малко? — помоля тя. — Искаш ли?
— Да си починем! — съгласих се аз.
И с едно върховно усилие, сякаш се изкачих от кладенец с вряла вода, изправих се от стола си, отидох до прозореца и освободен като от вериги, разкърших рамене. Кръвта блъскаше по слепоочията ми. В ушите ма гърмяха лавини, но едва ли световният победител на маратонско бягане се е чувствувал по-удовлетворен от мен.
Тя ме наблюдаваше с някакво тъпо очакване и като че ли не й се ставаше. Тогава й рекох грубо:
— За днес свършихме. Можеш да се изпаряваш!
— Толкова ли? — запита тя.
— Толкова!
— Е… — Тя се изправи и тръгна с бавни стъпки към вратата. И понеже не я повиках да се върне, подхвърли ми примирително през рамо: — Чао, до утре, учителю!
— Чао!
Щом моята ученичка хлопна вратата подире си, хукнах към чешмата, развъртях крана за студената вода и стоически подложих главата си под силната струя. После тръгнах да търся шофьора на помощник-министъра Диньо Диновски.
— При шефа ли?
— А не, при тебе съм дошъл! — рекох.
— При мене ли? — Добрият човек се опули. Той беше ме возил няколко пъти вече в компания с шефа си, затова ме имаше на голяма почит. — Да те заведа ли донякъде? — запита с непристорена услужливост.
— Отгатна! — рекох. — Ще ме заведеш до някаква квартира — таван ли ще бъде, мазе ли — няма значение! Не съм от придирчивите. Главното е да се подслоня с багажеца са за някой и друг ден! Това искам от теб. — И понеже ме гледаше твърде недоверчиво, взех, та го окуражих: — Бай Диньо, като научи след време — а аз всякак ще му кажа, — бай Диньо, рекох, много ще остане доволен и непременно ще те възнагради за услугата.
Нашенецът помълча, запали, поразходи се напред-назад по тротоара замислен, дори сам си рече нещо на глас.
— Има една барака в Овча купел — рече ми той почти шепнешком, с израз на човек, който влиза в рискована конспирация. — Тя служи за склад на. Нашия отдел по транспорта, но от година-две никой не е стъпвал там. На това място през другата петилетка ще строят общежитие.
Една част от тази барака била преградена за стая, навремето смятали там да настанят пазач. Била обзаведена с кюмбе, миндер, маса и два стола. — Та ако искаш… — приключи колебливо добрият човек — може временно да ползуваш туй помещение, но да си знаеш… то не е за такива като тебе… не ти прилича!
— На мен ми прилича парк-хотел «Москва», но в момента там няма свободен апартамент. Затова твоята барака в Овча купел ми пада като истински дар от небето!
Бараката
Ако има съвършена ЕИМ, която с откровеността на безпристрастните уреди да преценява кой как си гледа работата, и ако беше измислена служба (като в страната на приказките), която да настанява човека в жилище, подобаващо на оценката от машината — навярно аз щях да живея в барака, която непременно да има дъсчен под. Но като няма подобна ЕИМ, която да върши тази подборка, на мен ми се падна да живея в барака с глинен под. А да живееш зимно време в барака с глинен под не е дори романтично. От вчера упорито се стеле изобилен сняг. Така валеше през ученическите ми години, от онова славно време съм запомнил най-лютите зими. Вали кротко и тихо, трупа; мястото е отдалечено от главния път, светът наоколо побеля.