Денят на апокалипсиса
Шрифт:
Акрам поклати глава.
— Твоите началници се отрекоха от теб. За тях ти си само бреме. Казват, че не знаят каква игра играеш.
— Лъжец! — с пяна на устата отвърна Хак.
Точно към подобен развой се стремеше Акрам. Неконтролируемо поведение и рязка промяна в настроението. В първия момент — отчаян и умоляващ, а в следващия — ядосан и гневен. Акрам вдигна примирено ръце и с тъга и съжаление в гласа си продължи да играе ролята:
— Бях доста търпелив с теб, а за отплата какво ми даваш? Лъжи и обиди.
— Казах ти
Акрам го удостои с почти бащински поглед.
— Не бях ли достатъчно добър с теб?
От будуването и серумите на Хак му се спеше. Той разпери ръце и се огледа из помещението.
— Има какво да се желае още от твоето гостоприемство. — После с предизвикателен тон добави: — Искам да говоря с генерал Шариф веднага!
— Нека те питам нещо, Масуд. Как се отнасяте вие към пленниците си?
Офицерът от пакистанското разузнаване наведе глава и реши, че е по-добре да премълчи.
— Докоснах ли те, пипнах ли те с пръст, докато беше тук?
Хак колебливо поклати глава.
— Е… Всичко това обаче ще се промени. — За пръв път Акрам го заплаши с насилие, пък било то и само с намек. Разговорите им досега се въртяха около това как Хак се среща с информаторите си. Той не преставаше да повтаря отново и отново добре репетираната легенда. От време на време се изпускаше за някоя дребна подробност, но като цяло се придържаше към историята си.
Акрам се вгледа в задържания.
— Един човек иска да те види.
Хак вдигна очи, изпълнени с надежда.
— Не. — Акрам поклати глава и зловещо се изсмя. — Не мисля, че би искал да се срещнеш с него. Всъщност… — Акрам стана. — Той е последният човек на света, когото би желал да видиш. Него аз не мога да го контролирам, нито да му нареждам. И на всичкото отгоре знае, че си лъжец.
— Истината казвам — изхленчи пленникът и посегна към ръката на разпитващия.
Акрам навреме хвана китката му и я извъртя достатъчно, за да покаже на Хак, че не бива да го докосва. Погледна в широко отворените умоляващи очи и отговори:
— Имаше достатъчно възможности да ни кажеш истината, но не го стори. Сега вече нищо не мога да направя за теб. — След тези думи Акрам пусна китката на пленника и излезе.
Рап не влезе веднага. Акрам предложи да оставят напрежението у Хак да се натрупа. Двамата наблюдаваха през стъклото-огледало как пленникът закрачи нервно напред-назад. С всяка следваща минута той ставаше по-развълнуван. Изведнъж ярките лампи на тавана се включиха и при него влезе Рап.
На лицето на Хак първо се изписа неверие, после — панически ужас. Появата на знаменития офицер от американското разузнаване промени всичко. Нещата започнаха да си идват на мястото, Хак разбра, че е затънал в много по-големи неприятности, отколкото предполагаше.
Рап посочи неудобния стол и извика:
— Сядай!
Пленникът се подчини без никакво колебание. Рап грабна малката четвъртита масичка и я придърпа
— Мога и сам да се оправя.
След като пазачите излязоха, Рап сложи на масата плик, подобен на пощенските, и бавно свали сакото си, за да покаже деветмилиметровата берета в раменния кобур. Окачи сакото на облегалката на стола и се зае да развързва вратовръзката си.
— Знаеш ли кой съм аз? — Сложи вратовръзката върху сакото.
Хак кимна и преглътна тежко.
Рап извади две фотографии от плика и ги постави пред пленника.
— А тези хора не ти ли се струват познати? — Започна да навива ръкавите си.
Офицерът от пакистанското разузнаване с нежелание погледна фотографиите. Много добре познаваше двамата мъже, но също така съзнаваше колко е рисковано да признае подобно нещо. Самият Хак беше участвал в достатъчно разпити, даваше си сметка, че е най-добре да продължи да се придържа към легендата. Бавно поклати глава.
— Не.
Макар че Рап очакваше такъв отговор, това не му спести гневната реакция. Направо побесня. Подпря дясната си ръка на масата, а с лявата удари Хак толкова неочаквано и силно, че той излетя от стола и се просна на пода.
— Грешен отговор! — извика Мич и се закани отново да стовари юмрука си върху Хак, подобно на чук.
Хак остана да лежи зашеметен на пода. За пръв път някой от похитителите му го удряше. Обзе го паника и той вдигна ръце, за да блокира удара.
— Добре, добре! Знам кои са, но нямам нищо общо със смъртта им!
Рап го сграбчи за гърлото и макар Хак да беше с десетина килограма по-тежък, го повдигна от пода и го блъсна в стената като парцалена кукла.
— Кое избираш — да живееш или да умреш?
Пакистанецът го погледна, искрено объркан. Рап повтори въпроса, но този път изкрещя в ухото му:
— Кое искаш — да живееш или да умреш?
Хак запелтечи:
— Да ж-живея.
— Тогава почвай да поумняваш, и то бързо. — Рап го хвърли обратно към бюрото и извика: — Седни на стола и погледни снимките! — Мич застана зад него, със стиснати юмруци и почервеняло от гняв лице. — Сега, Масуд — извика той, — ще те питам само още веднъж! Знам за теб повече, отколкото предполагаш. — Рап посочи към двете черно-бели фотографии. — Имаш ли пръст в убийството на тези двама служители на ЦРУ?
— Не. — Този път Хак вдигна ръце, преди да отговори. Очите му бяха изпълнени със страх. Беше готов на всичко само за да укроти това животно срещу себе си. — Не мисля така.
„Не мисля така“ беше по-приемлив отговор, отколкото пълното отричане.
— Не мислиш така — подигравателно повтори Рап. — Масуд, сигурен съм, че ме разиграваш.
— Не знам… — изнервено отвърна той. — Тази част от света е опасна. Там непрекъснато изчезват хора.
— Да… както ще се случи с теб, глупак такъв. — Рап погледна към тавана и извика: — Пуснете първия запис!