Денят не си личи по заранта
Шрифт:
Неприветен пейзаж, строг и геометричен, където природата с растителността и цветовете си е заменена от бетон и стомана, от циментови надлези, от пътни знаци с имената на следващите селища и цифрите на пределната скорост. Свят на изолация, откъснат от всичко наоколо, двуизмерен свят, сведен до две посоки, тази, отдето идваш, и онази, накъдето отиваш, една непрестанно летяща под тебе сива лента, свързваща туй, което е било, с това, което ще бъде.
— Имам чувството, че сте работили в радиото — произнасям по някое време.
— Работила
— И сте била говорителка.
— Съвсем не.
— Или коментаторка.
— Съвсем не.
— Говорите с мелодичния и леко назидателен глас, който е работният инструмент на тия хора.
— Не разбирам с какво ви дразни гласът ми — промърморва с безразличие Мод.
— С нищо. Звучи ми просто като магнетофонен запис.
— В такъв случай не задавайте въпроси. Ако вие мълчите, и моят магнитофон ще мълчи.
— Защо? Тембърът ви е приятен. А имам и въпроси.
Жената не отговаря, насочила тъмните си очила към летящата срещу нас циментова писта.
— Какво ще правим във Франкфурт?
— Ще потърсим хотел. Ще обядваме. Ще почиваме. Изобщо — нищо обременително.
— А после?
— После — според инструкциите. Още не съм ги получила.
Нищо не може да се изкопчи от тая жена.
Пристигаме във Франкфурт към три часа. Хотел „Континентал“, дето отсядаме, въпреки гръмката си фирма, е стандартен модерен хотел от добрата средна категория. Когато се качваме в асансьора, предвождали от момчето с куфарите, дамата предлага:
— Бихме могли да се измием и да излезем да обядваме.
— Не съм гладен. Предпочитам да поспя.
— В такъв случай ще си поръчам нещо в стаята.
— Щом ще поръчвате, бихте ли наредили да ми донесат вестници?
— Разбира се.
Стаите ни са на четвъртия етаж, но доста далеч една от друга. Моята е към края на коридора и додето момчето отключва, забелязвам в дъното втори асансьор, вероятно тоя, домашния, с който качват по етажите закуските и бельото.
Няколко минути след като съм се прибрал, на вратата се почуква: вестниците. Преглеждам набързо един от тях, колкото да разбера какво става по света. Сетне по навик го сгъвам на финансовата страница и го хвърлям върху леглото. Сега остава да дочакам и звъна на телефона. Подир още няколко минути и това става.
— Донесоха ли ви вестниците? — чувам в слушалката гласа на говорителката.
— Да, благодаря.
След половин час навярно пак ще се обади, за да пита дали съм ги прочел. А след още половин час ще иска да узнае не съм ли огладнял. Проверки. Проверки без друго ще има, но не мога зарад тях да изтърва последния си шанс.
Излизам тихо в коридора, окачвам върху дръжката на вратата намерения в стаята надпис „моля, не ни безпокойте“, заключвам и се отправям към асансьора.
Товарният асансьор ме доставя на партера в служебната част на хотела. Точно в дъното на коридора виждам изхода към уличката. Помещението е пусто. През
„Континентал“ е до площада пред гарата, а на площада винаги дежурят таксита. Скачам в първото от тях и казвам на шофьора:
— Висбаден и обратно. Колкото по-бързо се върнем, толкова по-добре.
Имам късмет. Това е един от тия младежи с дълги коси и черни якета, за които шофирането е и професия, и спорт. Той с такава ярост се провира през оживените улици, а сетне, на аутобана, тъй бясно задминава другите коли, та почти съжалявам, задето съм го амбицирал. Да се движиш бързо в такива моменти е добре, но да пристигнеш жив също е добре.
Когато тази заран Мод бе произнесла името Франкфурт, веднага бях си казал — ето го последния ти шанс, внимавай да не го проиграеш. Защото, ако бе казала Хамбург, Любек или нещо от тоя род, това би означавало край на надеждите.
В тая страна на много градове и на големи разстояния има три града, които са почти един до друг. Толкова са един до друг, че спокойно можеш да закусиш в Майнц, да се разходиш из Висбаден и да се озовеш точно на обед във Франкфурт, без дори да имаш впечатлението, че си напуснал града. Само че — кой град?
Часът е четири и нещо, когато нареждам на шофьора да спре, подавам му една банкнота, за да не си яде нервите до завръщането ми, и изчезвам зад ъгъла.
Късметът ми тоя ден работи наистина без засечки. Още преди да стигна до съответната къща, виждам, че Шмитхаген се върти край колата си, гарирана пред градинската врата. Той също ме забелязва отдалече, а когато се изравнявам с него, произнася някак унило:
— Вие ли сте…
— Вероятно за предпоследен път — успокоявам го.
— Бих предпочел да е за последен — избъбря той. — Жена ми, съседите, нали вече ви казах…
— Да, да, когато го казвате, използувайте ръцете си, сякаш ме упътвате…
Уж държи на съседите, а не прави сметка, че може би някой тъкмо сега ни гледа отнякъде.
Възприел съвета ми, Шмитхаген почна да сочи с десница към края на улицата, а сетне надясно и наляво и изобщо да се върти като ветропоказател, повтаряйки познатите вече подробности за неверността на жена си и за любопитството на комшията.
— Добре, достатъчно — кимам, сякаш благодаря. — Посланието ви го пуснах през прозорчето на колата, Гледайте веднага да го препратите.
— По-рано от утре не може — предупреждава Шмитхаген.
Чувам гласа му зад гърба си, понеже вече съм тръгнал към таксито. Шофьорът ме чака, дето съм го оставил. Почтено момче. И диво, колкото си иска. Преживявам връщането като истинско премеждие, но затуй пък се прибирам далеч по-рано от предвиденото.
Едва съм влязъл в стаята си и телефонът зазвънява. Оставям го да си звъни и се премествам от костюма в пижамата. Подир което спокойно се настанявам в леглото и дори почти задрямвам.