Денят не си личи по заранта
Шрифт:
— Не бих употребил такава дума.
— А каква?
— „Самонадеяност“. Вие сте доста уверен в себе си, Уйлям…
— … и твърде пренебрежителен към околните…
— Именно.
— Значи пак ме обявявате за глупак, само че с по-меки изрази.
Той ме поглежда безучастно, готов да чуе евентуалното възражение, сетне произнася:
— Аз не съм глупак, драги. Не че имам прекалено високо мнение за себе си, но просто не съм дотам глупав, за да не виждам как стоят нещата независимо дали те са ми приятни, или не. И ако съм решил да прибягна
— Какъв смисъл да я търся, когато тя може да бъде само една.
— А именно?
— Наумили сте си, че ще приема без съпротива ролята, която ми възлагате. Решили сте, че това, което вие кроите по свои съображения, би могло да хареса и на мене, макар и по други съображения.
— Точно така — потвърждава Сеймур. — Такава е в общи линии схемата. И ще признаете, надявам се, че не е съвсем лоша.
— Да, разбира се. Но само като абстрактно положение. А между абстрактното положение и конкретните варианти често зеят пропасти.
— Например?
— Например да ми сервирате вашата комбинация в една примамлива версия, зад която да се крие нещо съвсем друго. Изобщо обичайният номер: да ме подхлъзнете.
— Да, да. И обичайната мнителност. Само че аз, за разлика от вас, не смятам опонента си за глупак. Не липсват и глупаци, но вас специално не ви смятам за глупак. И нямам никакво намерение да ви подхлъзвам. Не че не бих го направил, ако е необходимо, но в момента то съвсем не ми е нужно. Нещо повече: самият успех на комбинацията изисква да играем чиста игра. Какво ще кажете?
— Засега — нищо. Освен че, искрено казано, недоумявам как така вие и аз, като се има предвид кои сме и какви сме, бихме могли да се заемем с едно общо дело.
— Значи, не сте диалектик. В тоя свят на неспирни противоречия и непрестанни изменения не е никак чудно посоките на два враждебни индивида да съвпаднат за дадена ситуация и за даден момент. Не съм ли прав?
— Само в сферата на абстрактните положения.
— В такъв случай да минем към конкретните.
Той прави четири бавни крачки, за да стигне до насрещната стена, и после други четири — за да се върне на предишното си място. Сетне изплюва угарката, стъпква я и се обляга върху излинелите тапети. Цялата тази безмълвна увертюра предвещава едно доста добре обмислено и доста обстойно изложение. Но вместо това американецът изръмжава само:
— Томас, а?
И понеже не отговарям, добавя:
— Доколкото знам, той не много отдавна се е подвизавал и у вас…
Не казвам ни „да“, ни „не“.
— Развил е доста активна дейност… Или не сте в течение?
— Дейността му, ако се не лъжа, се изчерпва с една единствена нагла операция, а активът му — с неизбежния провал.
Американецът кима в знак на съгласие, сетне ми отправя един от ненадейните си погледи:
— Вие ли го провалихте?
— Когато човек е тръгнал да се проваля, все ще се намери някой да му помогне —
— Историята ми е позната в общи линии. Съвсем авантюристична операция наистина и съвсем логичен финал. Без да говорим за това, че с гафа си похарчи трима наши агенти.
Въздържам се от коментарии.
— Всъщност Томас е доста сръчен, само че не в разузнаването — забелязва Сеймур.
И като ме поглежда изпитателно, подхвърля:
— Вероятно смятате, че всички ние сме банда мошеници от типа на Томас.
Вземам чашата от масичката. Сетне решавам да продължа с пестенето на питието и отново я оставям.
— Мошеничеството в случая не е най-важното. Томас причини смъртта на някои хора — промърморвам.
— Вие също вероятно сте правили това — свива рамене американецът. — Нашата професия е груба професия.
— Съвсем млади хора, Уйлям. И съвсем безсмислено похарчени.
— Драго ми е да установя, че му имате зъб. Ето виждате ли как може да се случи тъй, че интересите ни да съвпаднат.
— Понеже споменахте за професия, бих ви напомнил, че в нашата професия действията не се определят от личните симпатии и антипатии.
— Така е. И все пак предполагам, че по-охотно ще се включите в делото, ако знаете, че човекът, който предстои да бъде съборен, е някой Томас. Обаче вие не отговорихте на въпроса ми: смятате ли, че всички сме като Томас?
— Допускам, че има и изключения. Навсякъде има изключения.
— Става дума за правилото — настоява Сеймур.
— Правилото вие по-добре го знаете. Срещал съм всякакви хора. Не бих казал, че са еднакво користни, Съществуват нюанси.
— Значи ни считате всички за мошеници — обобщава американецът.
— Това е ваш извод.
— Е, добре — кима Сеймур. — В случая се касае именно за двама мошеници. Единият ви е известен. Вторият с нищо не се отличава от първия. Разчитам, че така съвестта ви ще бъде спокойна.
— Яснотата винаги успокоява, Уйлям.
Вдигам най-сетне чашата, отпивам скъпернически и добавям:
— Да не би вашите служби да са пристъпили към борба с корупцията?
— Искате да кажете към борба със самите себе си? — усмихва се едва-едва Сеймур. — Нищо не ми струва да ви кажа „да, именно“. Обаче истината е, че се касае за дребна периферна операция. Дребна и периферна за всички, освен за мене. Не знам докъде стига антипатията ви към Томас, обаче аз лично наистина имам зъб на оня, другия.
— Вие имате зъб на целия свят.
— Не можеш да имаш зъб на нещо абстрактно, Майкъл. „Целият свят“ е нещо абстрактно. Обаче въпросният тип…
Той не довършва, а забучва нова цигара в ъгъла на устните си и щраква запалката.
— Виждате, че съм съвсем откровен. Казвам ви направо, че човекът, който най-вече ме интересува, не е Томас. Става дума за един мръсен дует, Майкъл, в който Томас свири втора цигулка. А мене ме интересува първата. И тъкмо нея искаме да ви покажем. Само че тя отказа да излезе на сцената.