Денят не си личи по заранта
Шрифт:
— Да, вярно: той дори и това не казва. Ужасно стиснат човек.
Мод не намира за нужно да отговори. Защо да си губи времето в познати отговори на познати закачки. Тя е права: през последните два месеца достатъчно сме се наприказвали с нея.
— Няма ли да го задминете най-сетне този камион?
— Какъв смисъл, Албер? След него ще ни се изпречи друг. Не сте ли забелязали, че най-разумното е да се движиш в редицата с умерена скорост.
— Ето, затова Сеймур никога няма да ви се усмихне. Защото държите да се движите в редицата.
Пристигаме в Щутгарт или по-точно пред Щутгарт по обяд. Мод отбива от шосето към някаква височина и спира пред малък хотел, сгушен сред дърветата.
— Няма смисъл да се афишираме прекалено из града — обяснява тя. — Тук е чисто, и кухнята е добра.
— Защо са тия обяснения? — питам подозрително. — Ще зимуваме ли тук?
— Нищо не знам — отвръща дамата и влиза, за да извърши регистрацията.
Тя все така нищо не знае и по време на обеда, а също и следобеда, когато влизам в стаята й с намерение да изтръгна някоя подробност за предстоящето. Не успявам да се добера до нищо, ако не броим това снажно тяло. Един сеанс на заморена и потна любов, съвсем извън програмата и по никое време или, по-точно казано, по най-лошото, доколкото може да се вярва на термометъра.
— Вие сте човек на прищевките… на най-невероятните прищевки — мърмори жената, като се отправя към банята. — Вие никога не знаете…
Не знам, скъпа… Също като вас… отвръщам наум, без да си давам труд да чуя по-нататъшната част на фразата. Горещият следобед, шумоленето на топлия ветрец в посърналата листовина, затулваща прозореца, тягостта и умората — всичко това предразполага към дрямка в овлажнените от телата ни чаршафи.
— Мисля, че е време да ставате — чувам смътно мелодичния глас.
Тя повтаря още два пъти фразата, додето се реша да отворя очи.
— Защо да е време?
— Ами спите вече два часа.
— И какво от туй?
— Може да имаме гости — пояснява жената, която никога нищо не знае.
Гостите пристигат едва привечер, и то — в единствено число. Сеймур, естествено. Той дори не благоволява да слезе от стоманеносивия мерцедес, също като тоя на Мод, а изчаква ние да идем при него.
— Качвайте се, драги.
— Вещите ми са горе…
— Нека си седят горе. Мод ще ги прибере.
Сядам отпред без повече възражения и поглеждам към дамата, а тя леко ми кима, като се усмихва с тая своя неуловима полуусмивка, сякаш ми казва сбогом и на добър път.
Мерцедесът рязко потегля и стремително набира скорост, но това не ме впечатлява особено, тъй като шофьорският стил на американеца ми е отдавна познат. Когато излизаме на аутобана, Сеймур вдига скоростта до двеста, което също не може да ме впечатли, след като съм го виждал да лети така не по аутобан, а из тесните улици на Копенхаген.
— Ако всичко върви добре, тази нощ ще минете границата — решава да ме осведоми най-сетне Уйлям.
— Както бясно задминавате, може и да не я мина.
— Виждам, че сте
— Излиза, че завесата е спусната — решавам да променя темата.
— Предполагам, че Мод ви е осведомила.
— От Мод мъчно може да се изтръгне нещо друго освен откъслечни фрази.
Сеймур не отговаря, тъй като в момента се готви да задмине летящото пред нас порше. Непосилна задача за един мерцедес, обаче не и за тоя. Изпреварваме поршето, като едва не изхвръкваме от пистата.
— Тази ваша кола май не е като онази на Мод — казвам.
— Естествено. Шефът трябва да се отличава от подчинените си. А администрацията трябва да демонстрира възможностите си.
Той намалява едва-едва, колкото да забучи в устните си цигарата и да поеме от таблото електрическата запалка. Сетне отново натиска педала и добавя:
— Големи възможности, Майкъл. Специални мотори, най-съвършена техника за радиовръзка, микрофони, магнитофони, миниатюрни оръжия… Само едно не можем да разберем — че най-страшното оръжие си остава мисълта.
— Мисълта?
— Не тази на тъпака, естествено.
— А, да: вие сте привърженик на психичното оръжие. Това отдавна съм го разбрал.
— Откъде сте го разбрали? — пита Сеймур, като свива вдясно, за да даде път на поршето, напиращо отново за първото място.
— Ами нали непрестанно го прилагате върху мене, вашето психично оръжие, нали всичките ви импровизирани проповеди са една канонада, насочена срещу едната ми психика. Нали…
— Вие говорите за отдавна минали времена, драги, вече ви казах, че имам точна представа за фанатизма ви. Да атакуваш фанатизма, това е празно губене навреме.
Американецът отново е увеличил скоростта и сега се движи тъй плътно зад поршето, че ако то само за миг забави, неминуемо ще връхлетим отгоре му.
— Защо го тормозите? — питам. — Или го задминете, ли го оставете на мира.
— Искам само да му покажа, че не бива да взима илюзиите си за реалност и не следва да се осланя на привидностите.
Известно време той сякаш се забавлява с тази игра на гоненица.
Сетне се връща на темата:
— Не изпитвам особено уважение към никого, включително и към скептици като себе си, но от практична гледна точка фанатиците като вас са по-опасни. Най-кървавите войни и най-зловещите катастрофи са дело на фанатици.
— Скептиците също могат да се похвалят с немалко поразии — напомням.
— Скептикът руши тихо и кротко като дървесния червей.
— Докато в един прекрасен ден сградата рухне из основи.
— Да — кима Сеймур, — ако стопаните спят. Обикновено нещата се ограничават до подменянето на тая или оная греда. Докато фанатиците в разрушителния си порив са като ураган. Религиозните войни, кладите, националсоциализмът, вашата революция — всички тия бури са дело на фанатизма.
— Има и пречистващи бури.