Диамантите на Рурк

Финч Филип

Кейтлин слушаше мълчалива и замислена. Приличаше на Джокондата. Сякаш си спомняше за някое приятно сексуално преживяване. И Хейс разбра какво ще последва.

Върнаха се у дома и преди тя да спомене нещо, той каза:

— Искам да знаеш — трябва да разбереш, че кражбата с взлом не е някакво дребно престъпление. Хората отиват в затвора заради такова нещо. Сериозно е. Могат да те застрелят или да те ухапе куче. Опасно е.

— Ако се опитваш да кажеш, че е непривлекателно, не си намерил правилния подход.

Хейс бързо смени тактиката и рече:

— Това

се прави по специфичен начин, за който не знаем нищо. Ето, това се опитвам да ти кажа.

— Като занаят е. Има майстори, наемници и чираци.

— Точно така. Пък и нали те познавам — заемеш ли се с нещо, няма да искаш да грешиш като някой невеж смотаняк.

— Тъкмо за това мислех.

— Добре.

— Ще намерим професионалист. Ще станем чираци на наемник.

— Да тръгнем ей така и да намерим някой? Това ли си намислила? Бъди сериозна. Престъпниците не подават заявления за работа.

— Така ли мислиш?

ЕвХаТек имаше около шестстотин служители, заети с преките продажби, поръчките по пощата и търговията на дребно. В отдел „Кадри“ в главното управление в Сан Рафаел всяко тримесечие се получаваха над хиляда заявления за работа. Кейтлин накара Хейс да прегледа всички, подадени през последните шест месеца.

Той не вярваше, че ще се намери толкова тъп кандидат за работа, че да признае, че има присъда. Оказа се обаче, че има такъв. Ралф Артис Нол от Сан Пабло, който търсеше работа като монтьор или пазач. Имаше, една присъда за неприлично държание и две — за углавни престъпления — притежаване на откраднати вещи и обир с взлом.

През последните няколко месеца компанията използваше рекламни диплянки, за да увеличи продажбата на бразилски кожени чанти. Черните, с делови вид, вървяха добре. Но бежовите, сините и червените, които се използваха за курорт и ваканции, залежаваха в складовете. Хейс измисли примамка — купиш ли си комплект чанти, добиваш право да отидеш на почивка. Кандидатите се определяха чрез жребий по номерата на застрахователните полици. Сега вече и бежовите, и червените и сините чанти започнаха да се продават.

Тази инициатива струваше на компанията само няколко долара на полица. За да я получи, клиентът трябваше да попълни формуляр, в който вписваше датата на пътуването. Компанията изпращаше награди само на неколцина, но всички формуляри минаваха през главното управление в Сан Рафаел. С едно докосване до клавиатурата на компютъра Хейс можеше да види имената, адресите и телефонните номера на притежателите на полици, които щяха да заминат на почивка. Можеше да избира най-скъпите квартали.

Схемата не можеше да бъде разкрита, защото обхващаше най-различни райони от града и околността. Хората бяха само обикновени пътници. Единственото общо между тях беше запазената марка на производителя на пътническите им чанти.

Гаранцията не беше сто процента. Хората променяха плановете си, без да се обадят. Напълно подходяща работа за безработен бивш затворник като Нол.

— Какво искаш? — попита Хейс. — Това е най-вълнуващото, което мога да направя.

— Щом

настояваш да знаеш истината, ще ти я кажа. Тази работа вече не ме шашва. Всичко се изтърква с течение на времето.

— Стори ми се, че се забавляваш.

— Така ли? Съжалявам — правех го насила. Покрещях малко, счупих няколко неща. Но не се получи.

Хейс лежеше в тъмното и се опитваше да разбере какво означава това.

— По дяволите — рече той. — И какво ще правим сега?

— Не знам — отговори Кейтлин малко по-бодро — Предполагам, че трябва да използваме въображението си.

10.

Нол паркира микробуса пред дома си и изключи двигателя. Сетне извади стотачките изпод седалката си.

Започна да ги брои. Бавно. Приятно му беше да прелиства тези красиви банкноти.

Стигна до петдесет, а беше още в началото.

На сто имаше още много да брои.

Сто и петдесет. Продължаваше да брои.

Към края на пачката вече можеше да отгатне колко ще бъдат стотачките. 198. 199. 200. В ръцете си държеше двадесет хиляди долара.

Прииска му се да събуди Мери, да хвърли парите във въздуха, да я засипе с дъжд от банкноти. Но я остави да спи.

Тя пазеше един буркан в кухнята, където Нол слагаше спечеленото. От години правеха така. Мери никога не питаше какво има в буркана или как е попаднало там. Имаше ли вътре пари, тя ги използваше. Така се справяше с плодовете на престъпността. И така Нол пускаше в обращение тези плодове.

Само че този път сумата беше голяма. Ако Мери бръкнеше в буркана и извадеше пълна шепа стотачки, можеше да изпадне в шок.

Нол не спомена нищо по време на закуската. Задържа парите в джоба си. Каза й, че ще му трябва микробусът и тримата се качиха в него. Тя не погледна към купчината вещи отзад. След като Мери слезе, Нол закара среброто и останалото на Анди Попс и получи две хиляди и седемстотин долара. Пак в стотачки.

Сега вече пачката стана подозрително дебела. Щом веднъж стигнеше до определен размер — до критичната маса — човек трябваше да се справи с нея. Нол знаеше, че ще направи нещо екстравагантно, дори малко глупаво, но нямаше значение. Имаше граница. Плащаха си редовно сметките, Мери спестяваше пари в банката. Той можеше да направи нещо безразсъдно и то нямаше да навреди никому. Нямаше дори да го усетят.

Нол излезе на магистралата и се отправи на север. Между Сан Пабло и Бъркли имаше най-малко десетина магазина на открито за използвани коли.

— Трябва ни автомобил — рече Нол.

— Ами микробусът? — попита Рой.

— Ще го запазим.

— Добре.

Нол минаваше бавно покрай всеки паркинг. Редица след редица от лъскави хромирани коли. Господи!

Спря и излезе от микробуса. Рой също слезе и го погледна, без да каже нищо — знаеше какво означава погледа в очите на баща му. В края на паркинга имаше един син шевролет камаро. Нол започна да го оглежда. Гумите бяха запазени. Не беше ръждясал отдолу. Километражът показваше, че е на 78 554 километра, но едва ли можеше да му се вярва.