Дълга целувка за сбогом
Шрифт:
Предстоеше му трудна задача. Беше разпитал целия персонал на ортопедията и всички единодушно потвърждаваха отличното състояние на Кориган след операцията. Аневризмът не бе станал в хирургичното отделение. Сега Сефало трябваше да убеди заседателите, че Солсбъри е закачил предната част на аортата, предизвиквайки по този начин разкъсването й десет часа по-късно. Излишно бе да пита Солсбъри дали има такова нещо. Щеше да чуе категорично „не“. Значи трябваше пак да повика Уоткинс за контрасвидетелство. Но за това имаше време. Сега заседателите гледаха Сефало и се чудеха как ще отвърне на удара.
Днес той изглеждаше още
Дан Сефало запомнил урока. Смъкнал ролекса, захвърлил пръстените и зарязал копринените вратовръзки. Днес носеше дрехи, каквито не би приела нито една благотворителна организация. Колкото по-сериозни дела печелеше, толкова по-вехти дрипи навличаше.
Но днес не опираше до облеклото. Сефало бе пребледнял и нервен. Яви се в съда с парченце тоалетна хартия на брадата. През хартията прозираше кръв. _Май тая сутрин са ти треперили ръце, мой човек?_ Непрекъснато си шушукаше с един млад адвокат и двама помощници. Успях да подслушам само едно изречение. „Пристигна ли вече?“ — попита Сефало. Младият адвокат поклати глава.
Сефало започна разпита с въпрос, дали е възможно хирургът да пробие аортата, без да усети.
— Едва ли — отговори Солсбъри. — Всеки хирург гледа докъде е навлязъл форцепсът и усети ли съпротивление, веднага спира.
Тайно хвърлих поглед към Мелани Кориган, която седеше със скромно събрани крака. Днес носеше простичка ленена рокля в черно, навярно за да изрази безграничната си скръб. Исках да видя отблизо що за жена е, та да замисля смъртта на собствения си мъж. Актриса, мина ми през ума. Измамница на мъже, дето и без това само чакат някой да ги измами.
— Отказах й — увери ме Солсбъри снощи. — Филип ми беше приятел. За нищо на света не бих го убил.
— А дали тя прие отказа? — запитах аз.
Роджър сви рамене. Казала, че познава момчета, де щели да пречукат Филип, без да им мигне окото.
Не се и съмнявах. Няма как да прегазиш канавката с чисти нозе. Щом се беше събличала по ония мизерни кръчми, трябваше да е срещала сводници, наркопласьори, гадни ченгета, мошеници и прочие паплач от подземния свят. Плюс някой и друг наемен убиец. Роджър Солсбъри нямаше как да се мери с такива юнаци. Но, разбира се, Филип Кориган не бе умрял от куршум, нож или примка. Беше издъхнал от аневризъм дванайсет часа след операция на моя клиент.
Дан Сефало продължи да тормози Солсбъри около двайсет минути, но не успя да изкопчи нищо. Накрая вдигна ръце и като настъпваше връзките на обувките си, пое обратно към масата на ищеца. После отметнахме малко работа — изчетохме разни писмени показания, прикрепихме към делото няколко медицински протокола. Не ми оставаше нищо друго и заявих, че защитата иска почивка. Отново се обърнахме към съдията да издаде пряка присъда, но Ленард отказа — вече сме били прехвърлили решението в ръцете на заседателите.
Дан Сефало каза, че има още един свидетел. Ленард явно реши, че следобед може да го претупа набързо и да хукне към хиподрума. В събота предстоеше надбягване за купата „Уайднър“, а както футболните запалянковци ходят по тренировки, така и нашият съдия обикаляше из конюшните да гледа, как жребците хрупат овес и дрискат в отделенията си.
След обедната почивка пак настана мъртъв период в очакване на съдията. Докато Сефало крачеше напред-назад, аз си нахвърлях бележки за утрешната заключителна реч, а Роджър Солсбъри прелистваше някакво медицинско списание. И ето че ненадейно моята секретарка Синди изникна в съдебната зала като акула в плувен басейн. Беше с бяла минипола, черни мрежести чорапи, кожени обици с метални капси, а като капак на всичко — нова прическа, щръкнала по пънкарски и ослепително розова. Косата й стърчеше на всички страни като бодли на таралеж, все едно че току-що беше пъхнала пръст в контакта.
— Que pasa, el jefe?*
[* Какво става, шефе? (исп.) — Б.пр.]
— Познаваме ли се? — рекох аз.
— Не съвсем, но може да се опознаем.
— Нямам време.
— Не ми изглеждаш чак толкова зает.
— Чакаме съдията. Или поне аз го чакам. Опечалената вдовица чака завещанието да влезе в сила. А Дан Сефало чака последната си надежда — Уоткинс пияндето.
— Има да чака — заяви Синди.
— А? — изрекох аз коронната си реплика.
Синди седна и вирна крака върху масата на защитата.
— Дълго има да чака добрия доктор — поясни тя небрежно.
— Явно нещо не знам. Хайде, казвай какво.
— Много неща не знаеш, но съм готова да те науча.
— Синди, не ме разигравай. Водим дело.
Тя се навъси.
— Горе главата. Имам странното подозрение, че Уоткинс е духнал нанякъде, а Дан Сефало толкова е закъсал, че ще му трябва нов костюм.
— Нали не си го отвлякла?
Със Синди човек никога не знае какво да очаква. По време на едно дело за сексуална дискриминация шефът на голям универсален магазин заяви, че изобщо не бил задявал младата си сътрудничка. Не бил изневерявал на съпругата си и не поглеждал чужда жена. Синди проследи човека до любимата му кръчма, плъзна изкусително крак нагоре по панталона му и го отмъкна на гости. А там Луис Моралес, по прякор Дългия обектив — фалшификатор и изнудвач любител, изскочи от гардероба тъкмо навреме, за да заснеме в едър план смъкнатите му гащи.
— Да съм го отвлякла ли? — възмути се престорено тя и вдигна вежди, боядисани в оранжево и кафяво като бенгалски тигър. — Нима смяташ, че само така бих убедила някой мъж да ме почерпи?
— Значи си му видяла сметката в някой бар.
— Ама че вулгарно! — възрази тя. — Снощи, съвсем случайно, аз и Маргарита — не става дума за едноименния коктейл, а за моя приятелка — влизаме във фоайето на „Сонеста Бийч“. И какво виждаме? Едно симпатично старче с бяла коса и смешен ленен костюм. Пие си чиста водчица и ни разправя какъв страхотен лекар е. Маргарита му се оплаква, че има проблеми с гръбнака, а старчето й предлага да се качи горе за бърз преглед. Тръгваме ние и междувременно Харви поръчва да донесат в апартамента три бутилки водка „Финландия“.