Добри поличби

Пратчетт Терри Дэвид Джон

— Те там е — изсъска друг глас. — Надушвам я, лигавата му гадинка с гадинка. — Лигур.

Хастур и Лигур.

Вижте сега, както Кроули първи би ви възразил, повечето демони дълбоко в душата си не бяха зли. В голямата космическа игра — така, както го чувстваха — те заемаха същото положение като данъчните инспектори — вършат работа, непопулярна може би, но от съществено значение за цялостното опериране на всичко въобще. То като става дума, и някои ангели не бяха самата добродетел. Кроули беше срещал

един-двама, които, опреше ли до справедливо наказание за неблагочестивците, наказваха доста по-ячко, отколкото беше строго необходимо. Общо взето, всеки имаше работа да върши и просто си я вършеше.

А от друга страна, имаше и такива като Лигур и Хастур, дето гадорията ги изпълваше с такава мрачна наслада, че можеше и с човеци да ги сбъркаш.

Кроули се облегна назад на стола си. Насили се да се отпусне, но претърпя отвратителен провал.

— Тука съм, хора — подвикна той.

— Искаме да си кажем някоя дума с тебе — обади се Лигур (с тон, предназначен да намекне, че „дума“ в случая е синоним на „ужасяващо болезнена вечност“) и трътлестият демон бутна вратата.

Кофата се люшна и се нахлупи право върху главата му.

Пуснете бучка натрий във вода. Наблюдавайте я как пламти, гори и се върти като пощуряла, искри и цвърти. И това беше същото, ама по-гадно.

Демонът се белеше, пламтеше и пърхаше. От него излизаше мазен кафяв дим, а той пищеше ли, пищеше. После се сгърчи, нагъна се и онова, което бе останало от него, остана да блещука сред изгорелия, почернял кръг на килима. Приличаше на шепа смлени плужеци.

— Здрасти — подхвърли Кроули на Хастур, който вървеше подир Лигур и за зла беда само беше опръскан.

Има неща немислими; дори и демоните не биха повярвали, че има бездни, в които други демони са способни да пропаднат.

— … Светена вода. Копеле гадно — изруга Хастур. — Копеле гадно недно. Той никога нищичко не ти е правил.

— Досега — поправи го Кроули, който се чувстваше малко по-спокойно сега, когато шансовете бяха почти равни. Почти, ала все още не бяха равни, хич, ама хич не бяха равни. Хастур беше херцог Адски. Кроули даже местен съветник не беше.

— Твоята съдба злочеста майки шепнешком в мрака ще разказват рожби си да плашат — произнесе Хастур и после се усети, че езикът на Ада не звучеше кой знае колко уместно в случая. — Ш’та турят при проклетите чистачки, пич — додаде той.

Кроули вдигна зелената пластмасова пръскалка и я разбълника заплашително.

— Махай се! — Чу, че телефонът на долния етаж звъни. Четири пъти, после секретарят се включи. Позачуди се смътно кой ли се обажда.

— Не ме плаши — отвърна Хастур. Наблюдаваше как една водна капчица се процеди през чучура и бавно се застича по пластмасовия контейнер към ръката на Кроули.

— Знаеш ли какво е

това? — попита Кроули. — Това е пръскалка за растения „Сейнсбърис“, най-евтината и ефикасна пръскалка в света. Изстрелва във въздуха тънка струйка вода. Има ли нужда да ти обяснявам какво има вътре? То може да те превърне в онова там — той посочи гадостта на килима. — А сега си върви.

Тогава капчицата, стичаща се по пръскалката, стигна до свитите пръсти на Кроули и спря.

— Блъфираш — рече Хастур.

— Може и така да е — отвърна Кроули с тон, от който се надяваше съвсем ясно да си личи, че блъфът е последното, за което си мисли. — А може и да не е. Ти късметлия ли си, как мислиш?

Хастур направи жест. Пластмасовата круша се разпадна като оризова хартия. Водата се плисна по бюрото на Кроули и заля целия му костюм.

— Да — рече Хастур. А после се усмихна. Зъбите му бяха твърде остри, а езикът му трепкаше между тях. — А ти?

Кроули не отвърна нищо. План А беше сработил. План Б се беше провалил. Всичко зависеше от План В, но съществуваше една спънка: той дори и до Б не беше стигнал в планирането.

— Тъй че — изсъска Хастур — време е за тръгване, Кроули.

— Според мен ти трябва да знаеш нещо — Кроули се опитваше да печели време.

— И какво е то? — усмихна се Хастур.

И тогава телефонът на бюрото на Кроули иззвъня.

Демонът го вдигна, като предупреди Хастур:

— Не мърдай. Трябва да узнаеш нещо много важно, съвсем сериозно ти говоря. Ало?

— Кхъм — рече Кроули. А после додаде: — Тцъ. Едно старо приятелче е тук при мене.

Азирафел му затвори. Кроули се зачуди какво ли искаше ангелът.

И изведнъж план В се появи в главата му. Той не затвори слушалката. Вместо това каза:

— Добре, Хастур. Издържа изпитанието. Готов си да влезеш в играта с едрите риби.

— Ти да не си полудял?

— Хич даже. Не разбираш ли? Това беше изпитание. Господарите на Ада трябваше да разберат дали си надежден, преди да те назначат за командир на Легионите на Прокълнатите в предстоящата Война.

— Кроули, ти или лъжеш, или си луд, или пък може би и двете — рече Хастур, но увереността му беше поразклатена.

Само за миг той се беше замислил над тази възможност — и тъкмо тук го бе спипал Кроули. Беше просто възможно Адът да го изпитва. Този Кроули беше нещо повече, отколкото изглеждаше. Хастур беше параноик, което, като живееш в Ада, е просто разумна реакция на добро приспособяване — там наистина всеки те дебнеше да те сгащи.

Кроули започна да набира някакъв номер.

— Всичко е наред, херцоже Хастур. Не бих очаквал да повярваш на мен — призна си той. — Но защо не се обадим на Съвета на Мрака…? Сигурен съм, че те могат да те убедят.