Гибелта на „Аякс“, Вежинов Павел

Гибелта на „Аякс“

на обложку

Вежинов Павел

Шрифт:

— Кога ще сключим договора? — заинтересува се той.

— След три дни… От ваша страна ще подпишете вие, от наша — Хенк…

— Хенк?… Това е наистина голяма чест за нас.

— След това ще обядваме заедно… И ще пием по чаша шампанско.

— Какво е това шампанско?

— Като го опитате, ще разберете! — каза Сеймур шеговито.

— А мога ли отсега да предупредя нашите хора?

— Разбира се!

Аз знаех, че Ли първа ще научи новината. Много ми се искаше да видя лицето й в тоя миг. Но го видях едва на другия ден. Предстоеше редовната експедиция за снабдяване с храни, щяхме да отидем

заедно. И не ми се видя чак толкова много щастлива или развълнувана. Беше си обикновената Ли, само очите й някак особено светеха. Докато Фини товареше, разбрах, че договорът ни, макар и неподписан, вече е влязъл в сила. Старият търговец и скъперник бе взел поне три пъти повече вещи за размяната. Между тях имаше дори цяла дузина обикновени бензинови запалки. Отсега си представих великото изумление на племето. И Фини тоя път ми се видя някак особено благоразположен и дружелюбен. Имах чувство, че е готов всеки миг да ми се усмихне.

Както винаги ние пътувахме с моята шейна пред кервана. Времето беше много спокойно и тихо. Някакво необикновено дълбоко и пълно спокойствие усещах и в себе си. Бях готов да пътуваме мълчаливо докрай, но Ли най-неочаквано се разбъбра:

— Кажи ми, Сим, нали ще станеш мой мъж?

— Да, мила…

— И ще имаме много деца?

Честна дума, това ми се стори прекалено.

— Ами естествено.

— Сим, ти не се радваш…

— Защо мислиш така? — запитах аз шеговито.

— Ами ти не се смееш… Вие ужасно силно се смеете, когато сте радостни…

Тогава аз наистина се засмях.

— Виж какво, мое момиченце… У нас тия неща не стават точно така. Редно е девойката най-напред да попита: „Сим, ти обичаш ли ме?“ „Да, ще отговори Сим, аз просто съм луд по тебе“… И тогава е редно Сим да каже: „Ли, искаш ли да станеш моя жена?“ А сега стана точно обратното.

Ох, наистина нямаше чувство за хумор!

— Ами това е все едно! — отвърна тя сериозно. — Съвсем все едно.

— Разбира се — съгласих се аз. — Стига човек да го има в сърцето си.

— Аз имам всичко, Сим!… Всичко!

Това си беше чиста истина, доколкото можех да се доверявам на очите си. Но в замяна на това работата с децата не ми беше много ясна. Но сега не исках да мисля за тия неща. Просто пътувахме и пътувахме, плъзгахме се безшумно и леко по неизмеримата чистота на снега. Небето беше все така синьо, в далечината светеха върховете на Сири. Скоро видях със силните си очи стана на племето. Видях кучешките впрягове, неподвижните като статуи, изпълнени с мълчаливо достойнство фигури на мъжете.

— Да спрем за малко! — предложих аз.

Спряхме на върха на един хребет. Пред нас се простираше широка ледена долина, която се губеше, синкава и нетленна, към океана. Струваше ми се, че виждам и самия океан, могъщ и спокоен, неподвижен и вечен като смъртта. Не, не като смъртта — приближаваше краят на неговата спокойна вечност. Виждах разяреното слънце, което пламти над неговата мрачна повърхност. Виждах как се раждат облаците, как се носят огромни и бели към невидимото небе. Виждах как се струпват и сгъстяват до черно. След шествековно затишие над планетата отново щяха да се понесат снежните бури. И тежките вълни на океана щяха да къртят яките ледове. Ще минат още много години и ще рукнат първите дъждове. Все повече ще се топят

ледовете, за пръв път ще се появи земя — малки кални петна на екватора. Да, отново ще се появи земята и колкото и да е тя кална и грозна, това ще бъде за нас велик празник.

Виждах как все по-високо се вдигат водите на океана, как заливат все нови и нови области. Племената като зашеметени бягат все по на север, все по-навътре към сушата. С тях бягат и гладните разярени мечки, нахвърлят се като побеснели срещу хората. Водите заливат новородената суша, с грохот се нахвърлят върху скалите. Дори огромните морски чудовища са смутени и уплашени, крият се в спокойните дълбини.

Все по-силно и по-жарко грее слънцето. Раждат се нови континенти — все още разкъсани и разединени. Няма езера и няма реки — всичко е реки и езера. Само калните грозни планини стърчат над водите. Сега вече и небето е невидимо, скрито всред огромните бушуващи маси на изпаренията. Все по-бурни и проливни се леят дъждовете. Изглежда, че всичко ще загине — тоя път под водата.

Не, няма да загине!… Виждах дългите десетилетия, през които слънцето се бори със стихията на водата. Виждах как я побеждава след всеки изминал ден. Черна, мъртва и кална, отново се ражда сушата. Мъртвите гори не са успели даже да изгният. Виждах как се оттеглят водите, как като видения се показват огромни бели дворци, древни мраморни стадиони, мъртви градове. Още няма никъде никакво петънце зеленина. Всичко е голо, кално и мъртво.

И сякаш виждах Великия Сао на върха на скалистата планина — сляп като Омир, но всевиждащ, всезнаещ, всемогъщ. Вдъхновеното му лице е отправено към побелялото небе, устните му едва забележимо мърдат. Той реди тихо думите на своята последна поема — великата поема на Сътворението. Той вече вижда новите гори и новите полета. Той вижда своето племе всред треви и жълти цветя, край огньовете или в тишината на тундри-те. Вижда ги с нови оръжия и нови сечива, събудени от многовековната дрямка, жизнени и щастливи.

В тоя момент ни настигна шейната на Фини.

— Да вървим — каза Ли.

— Да вървим — отвърнах аз.

И тръгнахме към племето, което вече ни чакаше с купища от свежо, замразено месо.

Сканиране, разпознаване и редакция: Светослав Иванов, 2007

Публикация:

Павел Вежинов

ГИБЕЛТА НА „АЯКС“

Редактор АСЕН МИЛЧЕВ

Художник АЛЕКСАНДЪР АЛЕКСОВ

Художествен редактор БОРИС БРАНКОВ

Художествено оформление ВАСИЛ МИОВСКИ