Господарката на Рим
Шрифт:
– Да – съгласи се той.
– Цяла дума! – Тя отметна главата си назад и се засмя. – Какъв напредък.
Той се протегна към съда с вино.
– Не се дръж толкова безразлично с мен! – Тя се нацупи и се наклони леко назад, за да може той да се възхити на извивката на гърдите под синята коприна. Красиви гърди. Красива коса също. Красиво лице. Очи като на невестулка.
Внезапна вълна от музика от флейтите заглуши думите му, преди да успее да каже да не му се пречка и да го остави на мира. Гостите започнаха да стават и небрежно се насочваха към
Малка гореща ръка хвана неговата.
– Искаш ли да се поразходим в градината? – каза момичето с очи на невестулка. – Не се тревожи за баща ми, той сключва сделки с твоя ланист. – Езикът пробяга по начервените устни.
Той я остави да го измъкне, като се спря само за да грабне бутилка вино. Меката ръка с боядисаните нокти се мушна под лакътя му и го насочи надолу по чакълеста пътека, която лъкатушеше надалеч от къщата. Ароматът на жасмин и рози дразнеше обонянието му.
– И така – усмихна му се тя, – откъде си всъщност? Изгарям от любопитство!
– Отникъде.
– Всеки има родно място
– Това не е ли баща ти? – посочи той над рамото , а когато тя се обърна да погледне, изпъна ръката си, за да я освободи от нейната и се шмугна в храстите.
Ариус!
Той попадна пред стената на атриума и погледна иззад ъгъла към останалата част от къщата на Полий. Лампите не бяха запалени, стаите оставаха тъмни. Като надзърна през рамо, видя дъщерята на домакина да стои на градинската алея и да се оглежда. Влезе в първата врата, която видя, преди да го беше забелязала.
Баня. Виждаше слабите проблясъци на водния басейн. Мраморът остави приятно прохладно усещане върху гърба му, когато се облегна на стената, плъзна се надолу, за да седне, и отпуши бутилката. Ето това беше място, където човек можеше да се напие на спокойствие. Хич не го интересуваше, че утре главата ще го боли! И без друго щеше да умре. Отпи дълга глътка вино.
Тихо скърцане от далечния ъгъл на помещението го накара да се стресне. Изправи се безшумно, прокрадна се покрай ръба на басейна.
Още един тих шум. Той се прицели в тъмното и сграбчи нечия китка.
– Не мърдай. Или ще те убия. – Демонът изплющя с камшика си. – Кой си ти?
– Аз съм Теа – каза приятен женски глас. – Винаги ли така завързваш разговор?
Китката беше тънка и гладка, ръката му лесно я обгръщаше. Той я пусна, отстъпи назад – и осъзна, че пръстите му лепнеха.
– Ти кървиш.
– Да – съгласи се гласът. – Доста. Синият съд вече има поне два-три пръста кръв на дъното си. Мисля, че този път срязах твърде надълбоко.
Той се зачуди дали не беше пияна.
– Коя си ти?
– Теа – повтори тя. – Не виждаш ръката ми, но съм я протегнала, за да се здрависаме, както би трябвало. Не разкървавената,
Слабата ръка беше със загрубяла длан: робска ръка.
– Срязала си се сама? – попита той.
– Да, сама – отвърна тя мило. – Не го правя твърде често. Китката ми изглежда като твоя гръб.
Той се стресна.
– Ти си Ариус, нали? Римско име, дадено на британец. Теа всъщност е гръцко име, дадено на еврейка. Извинявай, ще млъкна. Предполагам, че просто искаш да седнеш в някой тих ъгъл и да се напиеш.
Той седна облегнал гръб на стената и допи остатъка от виното на няколко глътки. Очите му вече бяха свикнали с тъмнината. Успя да различи замъглен профил, прав нос, неясни очертания на сплетена коса, кръст, приведен над купата. Тя нежно пееше нещо на странен език.
– Щ'ма Йисраел, Адонай Алоуяну, Адонай еход.
Гласът се плъзна по мраморните стени на банята; топъл мелодичен алт. Той затвори очи, докато странната музика постепенно заглъхна и се стопи в тишина.
– Ариус?
– Какво?
– Ще загубиш ли битката утре?
– Да.
– Жалко. Ще трябва да гледам. Водят ме на всичките игри – добави тя, – а аз ги мразя. Мразя ги, мразя ги, мразя ги.
Стори му се, че чува как кръвта се стича по стената на онзи син съд.
– И аз.
– Ти също, нали? Така си и помислих. Ти не си като Белерофон, който пие жадно овациите.
Толкова беше тъмно. Сякаш преди сътворението на света.
– Какъв съм тогава?
– Варварин – изпя тя нежно. – Варварин, варварин, варварин. Откъде си, Варварино?
– Бригантия [7] – с изумление чу как завързаният му от виното език заваля думите.
– От Британия, но я наричаме Албион. Далече на север. С планини до морето.
Той все още виждаше планините на фона на нощта, като тъмна дива песен.
– Семейство имаш ли?
– Двама братя. Майка ми почина млада. Баща ми...
– Е бил велик пълководец? – избърза тя.
– Ковач. Той вярваше в желязото и бронза, не в битките. Братята ми ме научиха да се бия. Отгледаха ме с историите за Версенжеторикс.
7
Бриганти – келтско племе в днешна Британия. Името идва от келтската богиня Бригантия. – Б.ред.
– Кой?
– Версенжеторикс. Галски пълководец – почти разгромил Юлий Цезар. Героят от детството ми.
– Той как е умрял?
Ариус се усмихна тъжно.
– На арената.
– О… – последва кратка тишина. – Разкажи ми още?
– Имаше… Имаше римска крепост. Наблизо. Плащахме им налози – добитък, зърно, желязо. Братята ми обичаха да се опълчват на римляните. Станаха много самонадеяни, убиха няколко стражи. А римляните убиха тях.
Стрели, приближаващи се щитове, крещящи мъже и цвилещи коне… Мадок пада под ударите на пронизващите го копия, Таркокс е прегазен от трибун на висок кон.