Господарката на Рим

Куин Кейт

– Ариус – засмя се тя, когато той уви ръце около нея, – така не мога да дишам.

Никога не беше имал друга жена преди нея, но не това бе причината да му отмаляват краката. Беше просто заради самата Теа.

– Размекваш се – каза неодобрително Галий. – Да, да, знам, че все още привличаш тълпи от публика, но аз те познавам, момче. Станал си по-предпазлив, това е то. Предпазливостта не печели точки в Колизеума. – Той въздъхна. – Заради робинята на Полий е, нали? Не гледай толкова изненадано, скъпо момче. Знам, че напоследък ти дава нещо повече от писма. Е, по-добре

робинята на Лепида Полиа, отколкото самата Лепида Полиа, но все пак… Ако тя е причината да губиш форма, почти съм решил да се отърва от нея. Преди Галий да успее да мигне, Ариус сграбчи с две ръце своя ланист за гърлото.

– Недей! – каза той. – Или ще стисна!

– Това е правилният дух! – потупа го по рамото вече задушаващия се Галий. – Прояви малко повече от него на арената, моля. Ти умееш, ох, а сега ме пусни, скъпо момче.

Колкото и омразно да му беше да признае, че Галий е прав, Теа наистина му влияеше зле. Не че го беше казал, но бе загубил яростта си. И все пак засега късметът не му беше изневерявал. Всеки път, когато пазачите на игрите извличаха падналия противник през Портата на смъртта, той си мислеше: още няколко седмици с Теа.

– Обзалагам се, че го казваш на всички жени – подкачи го тя една вечер, когато той го сподели. – "Още няколко седмици със Сулпиция, с Касандра, с Лепида".– Изпищя, когато той я прекатури по гръб и я затисна с ръце като мишле под лапите на котка.

– Не е имало други преди теб – прошепна в ухото – и няма да има след теб!

– Не е имало други преди мен? – Тя наклони глава с искрен интерес.

Ариус сви рамене. Нямаше нужда да казва на Теа за демона и какво му нашепваше той, че трябва да прави един мъж с една жена. Теа и демонът нямаха място в една и съща стая. Прокара ръка по лицето и вече не се страхуваше, че може да я нарани.

Някои вечери тя му пееше, слагаше главата му в скута си и милваше косата му, докато тананикаше мелодиите на Гърция, Иудея и Бригантия. Богатият алт резонираше в стомаха му, плъзваше нагоре по гръбнака и проникваше във всеки мускул на тялото му, докато не заспеше от музиката на ръцете и гласа .

– Магьосница – казваше той. – Този твой глас омайва!

Понякога лежаха с ръце, сплетени върху възглавницата между тях, тихи като каменните кръгове, които отбелязваха свещените места в Бригантия, а очите го поглъщаха целия.

– Какво мислиш? – питаше той, докато ръката му запомняше очертанията на бузата, шията, косата .

Тя винаги поклащаше глава и силно притискаше тялото си към неговото, така че между тях не оставаше никакво разстояние и те заспиваха, преплетени един в друг като корените на дърво. Когато той се будеше, очите вече бяха отворени, а устните – извити в усмивка, която го караше да потръпва от щастие.

Понякога тя с пръсти проследяваше картата от белези по тялото му: неравномерната решетка от камшични следи по гърба му, набръчканите следи от камъни и прорези по краката му, отчетливите линии от остриета и тризъбци по раменете му.

– А този? – питаше тя.

– Един роб ми счупи лакътя с кол.

– А този?

– Бой с ножове в Субура.

–

А това?

– Татуировката на бойците на Галий. Би трябвало да представлява кръстосани мечове.

Теа се вторачи в нея.

– Прилича на кръстосани моркови.

Прокарваше пръстите си по белезите и татуировката му и сякаш ги заличаваше, така че той се чувстваше чист и млад и не прекалено огорчен, за да може да бъде щастлив.

– Ами на мен не ми допада особено – каза един тракиец на Ариус, като гледаше полюляващата се походка на Теа, докато тя излизаше на улицата. – Много са кльощави бедрата. Виж господарката , момичето на Полий – ето това е сочен залък!

Ариус удари главата на тракиеца в стената, но не с черната злост от миналото. Демонът изскимтя, завързан на каишката си, но беше много далече.

Теа

– Имаш си любовник, нали? – внезапно попита Лепида една вечер, докато седях зад нея и разресвах косата.

Пулсът ми се ускори, но продължих да движа сребърната четка.

– Моля, господарке?

– Любовник, Теа. Мъж. Знаеш какво е любовник, нали? – Ох, тя беше в отвратително настроение тази зима. – Кой е той?

– Той ли?

– О, само не ме гледай с тоя неразбиращ поглед. Много добре знаеш за какво говоря! – Видях как сините очи се присвиват в огледалото. – Между робини и господарки няма тайни. Кажи ми!

Ще трябва да подхвърлиш все нещо.

– Как разбрахте? – попитах с тих глас.

– Очевидно е всъщност. Мечтаеш, докато си вършиш работата, усмихваш се на супата. А днес на обяд те нямаше твърде дълго време за едно просто пазаруване. И така – кой е той?

– Ами… Той е… – Проклет да е острият поглед! Прокарах гребена през дългата черна коса и ми се щеше да я изскубя всичката. – Той има таверна. В Субура.

– Съдържател на таверна в бедните квартали? О, Теа, какъв късмет. Какво още?

– Той има хм… черна коса. От Брундизиум е. Има белег на кокалчетата на пръстите си. От един случай, когато някакъв пиян прекарал нож през тях.

Лепида се засмя.

– А иска ли да се ожени за теб? Не, чакай да позная: вече е женен!

Аз се възползвах от подсказката и измънках:

– Ами нея я няма през повечето време… Те не се разбират много– много.

– Сигурна съм, че не се разбират. От гладиатор на съдържател на таверна! Теа, винаги съм си знаела, че имаш лош вкус. Всъщност… – Тя се извърна и ме погледна. – Я си повдигни косата от врата. Богове, имаш синина, каква страст!

– Обича ме с животинска страст… – промърморих на гръцки и скрих една усмивка на глупаво щастие.

Тя я долови и нещо в лицето разкри раздразнението .

– Тичай тогава в крайните квартали! – рече троснато и се обърна към огледалото си.

Твърде близко, помислих си, като оставях гребена. Но пред Ариус същата вечер само се засмях.

– Не се тревожи, пратих я по грешна следа. Може би е по-добре, че е забелязала. От сега нататък винаги, когато се измъквам заради теб, тя ще си мисли, че отивам при собственика на таверна.