Господарката на Рим
Шрифт:
Не ни хванаха. Но можеше да се случи и тогава – о, какъв скандал щеше да бъде! Сенаторска съпруга и доведеният син? Присмехът щеше да следва Маркус по целия му път до Сената. "Чухте ли за жената на Норбан? Да, глупакът я оставил сама в Брундизиум и сега синът върши задълженията на баща си вместо него"!
О, да, точно така щяха да кажат. Както винаги, не се поколебах да кажа на Паулиний:
– Ти ще го съсипеш, нали знаеш?
Облегнах се назад на лакти, като прокарах пръстите на краката си по гърба му, докато
– Кариерата му. Творбите му. Престоят му в Рим. Всичко ще загуби – щракнах с пръсти. – Маркус Норбан, на когото собственият му син му сложи рога. Това ще го смаже напълно!
– Мислиш ли, че не го знам? – каза с глух глас той.
– Мисля, че знаеш. Очарователно, нали? Ти не би се отказал от мен дори и заради собствения си баща. – Увих се около тялото му и погалих гърдите му. – Ами ако влезе точно в този момент? Какво ще стане, ако ни завари заедно, както сме сега?
– Престани!
– Представи си лицето му – почти докосвах с устни ухото на Паулиний. – Той влиза накуцвайки, изморен от дългия ден. Единственото, за което си мечтае, е да целуне прелестната си съпруга и да покани обичния си син на вечеря. И какво открива? Обичният му син е върху прелестната му съпруга, обладава я в собственото му легло, толкова близо, че може да ги чуе как и двамата пъшкат. Паулиний се изтръгна от обятията ми, като ме блъсна назад и се обърна с вдигнат юмрук.
– Ще ме удариш ли? – прошепнах аз. – Направи го! Може да ми хареса Поколеба се. Отметнах глава назад, смеейки се. Той се нахвърли върху мен, като неясно ругаеше. Увих тялото си около неговото и му оставих белег със зъбите си.
Той я мразеше.
Мразеше прилива на самодоволство в сините очи, всеки път, когато краката му го довличаха до леглото , противно на волята му. Мразеше малкия розов език, с който лукаво облизваше устните си, както прави котката. Мразеше жестоките, случайни думи, които толкова лесно се отронваха от очарователната уста.
Но не можеше да престане.
– Добре ли си, Норбан? – обърна се към него една вечер в казармите Верий. – Напоследък не си на себе си. Певицата ли ти вгорчава живота?
Атина. Не я беше посещавал вече цял месец. Изглеждаше хладна и безцветна в сравнение с огнената, безочлива, похотлива Лепида.
Сабина беше тъжна.
– Вече никога не си играеш с мен. Центурион Денсус беше по-безцеремонен:
– Вземи се в ръце, Норбан! Или ще ти наложа наказание до Сатурналиите.
Центурион Денсус беше легенда сред преторианците; с прошарена коса, но пълен с живот, герой, който някога беше победил в битка цяла орда врагове през ужасната Година на Четиримата императори и бе спасил живота на една млада бъдеща императрица. Паулиний някога му се беше възхищавал като на бог. Сега дори не можеше да го погледне в очите.
В съня си той чуваше лукавия шепот
– Ти ме мразиш, нали? – попита внезапно тя една вечер, след като той я беше любил, потънал в пот и отчаяние.
Той отвърна лицето си.
– Да, така е. Защо? – Тя подпря брадичката в дланта си. – Защото трябваше да заплатиш за мен с честта си? Колко досадно. Защо винаги трябва жената да е виновна, ако мъжът изгуби честта си?
– Не! – каза той рязко. – Вината е моя!
– Е, поне си откровен. – Тя прекарваше пръсти по ухото му. – И така, ако вината си е твоя, че си изгубил честта си… Каква странна фраза! … Защо мразиш мен?
– Защото нямаш никакви скрупули! – прямо каза той.
– Нито пък ти, скъпи – тя стисна възглавничката на ухото му между боядисаните си нокти, – в противен случай щеше да ме оставиш още начаса. А ти не можеш, нали?
Той отвори уста, но не каза нищо. Просто замълча.
– Така си и знаех. – Тя допря нежния си бял глезен до брадичката му. – Целуни крака ми, Паулиний.
Той сведе глава, притисна устните си към стъпалото – и видя очите на баща си. Кожата имаше вкус на мед и предателство.
Писмото трепереше в ръката му, а стомахът му се качи в устата. Едва успя да стигне до лаваториума, повръщаше и не можеше да спре.
"Скъпи мой Паулиний – беше написал Маркус с равен, непроменен от възрастта почерк. – Сенатът приключи с разгорещените дебати относно проблема с канализацията, новите акведукти и намаляващата раждаемост (поне засега), така че се прибирам. Можеш да ме очакваш.
– Мислех, че ще те видя тази сутрин – прозя се Лепида, когато Паулиний се появи в атриума. Тя все още бе с бялата си нощница. – И ти получи подобно, нали? – Размаха парче пергамент, което държеше с върха на пръстите си.
– Той се връща.
– Да, така прочетох и аз. Искаш ли малко ечемична отвара?
– Не! – Краката му го понесоха напред-назад из стаята. – Той се връща!
– Би ли спрял да повтаряш едно и също?
Тя се настани сред възглавничките на лектуса.
– Лепида, това трябва да спре! Сега!
– Защо? – Протегна се и го прегърна през кръста. – Няма ли да ти липсвам? – Другата ръка погали коляното му. – Няма ли да ти липсва и...
– Недей! – прошепна той. Видя как робите се скупчват в преддверието зад атриума и си шепнат, прикривайки устите си с ръце. – Не ме измъчвай!
– Кое те измъчва? – пръстите се плъзнаха нагоре по бедрото му, още по-нагоре. – Това ли?
– Паулиний! – Маркус му помаха от носилката. – Подай ми ръка, синко! Пътувам в досадното приспособление от зазоряване и съвсем се схванах.