Господин Никой
Шрифт:
— И така може — отвръщам, като се облягам на вратата. — Свикнал съм.
— Бобев, ти, собствено, за кого работиш? — запитва меко, почти кротко Димов, като примлясква вкусно с пълните си устни.
Изведнаж ми се приисква да го плесна по пълната буза, за да изплюе несъществуващия си бонбон.
— За вас работя — отвръщам.
— За кого работиш? — повтаря малко по-бавно, но все тъй меко Димов, като ме фиксира със сънливите си очички. — Мисля, че разбираш какво имам предвид.
— Ако имате предвид някаква работа вън
— Затваряй си устата! — изръмжава отново Кралев. — Сега ние задаваме въпросите.
— Я не се ежи! — казвам аз, минавайки на естествения си тон. — Ти ли им пусна мухата?
Кралев се готви да ми отвърне, но Димов го спира с бялата си подпухнала ръка:
— Виж какво, Бобев: за да не губим време в извъртания, ще ти кажем най-напред какво ние знаем и тогава, ако имаш малко акъл в главата, сам ще разбереш, че трябва да ни кажеш какво ти знаеш. Кралев, обясни на момчето как стоят нещата.
— Какво ще му обяснявате? — обажда се ненадейно Гарвана. — Оставете да го изведа в банята и да се свърши…
— Ти мълчи — срязва го Димов. — Хайде, Кралев, обясни на момчето.
Аз отивам всъщност към четиридесетте, но когато Димов казва „момчето“, той намеква не за възрастта ми, а за моята неопитност и за самонадеяността, която ме е подвела да се намеся в играта на възрастните хора. На което в случая не виждам как мога да възразя.
— Тоя тип още от началото ми беше съмнителен — започва Кралев с ниския си тръбен глас.
— Само на тебе ли? — не се стърпява Гарвана.
— Ти мълчи! — срязва го отново Димов. — Ако се обадиш още веднаж, ще те пратя да чакаш долу.
Гарвана озъбва жълтите си големи зъби в обидена усмивка, но премълчава и ми хвърля кръвнишки поглед: тук ще чакам, не долу, бъди спокоен.
— Още от началото ми беше съмнителен, затова още от началото почнах да го наблюдавам — продължава Кралев. — Забелязах, че премного любопитствува, макар да се прави на абдал. Предупредих портиера също да следи кога нашият влиза и излиза. Така разбрах, че е почнал много да подранва за работа, и то в определени дни. Затова днеска и аз подраних. И го хванах на местопрестъплението…
— Чуках на вратата ви — обяснявам аз на Димов. — Това е престъплението ми.
— Не е това. Ти си мислиш, че е това — казва тежко Кралев. — Щях да те причакам, когато излизаш от стаята, но не те видях през ключалката и не се сетих, че се криеш зад завесата. Затова помислих, че си издимил нанякъде. Само че туй виждаш ли го?
Той вади от джоба си малко късче тъмна хартия и ми го показва.
— Това, за твое сведение, е фотографска хартия. Сложихме я на тъмно в дъното на чекмеджето на Димов и на тъмно я извадихме. И все пак, оказа се, че тя е осветена. Сега ясно ли ти е?
— Какво
— Пребъркайте го! — нарежда с мекия си гласец Димов и нетърпеливо подхвърля ключовете от колата в ръката си.
Гарвана и Смока дружно се спускат към мене и като ме блъскат и безмилостно дърпат дрехите ми, бързо и грижливо ме обискират. Ключовете, разбира се не са в джобовете ми. Може да съм новак, но не съм съвсем дете.
— Откъде у тебе толкова пари? — пита Димов, след като грижливо преброява банкнотите от портфейла ми с късите си пълни пръсти.
— Нали оня ден ми платихте заплатата?
— От „оня ден“ са минали още пет дни. През това време да не си просил?
— Той само днес плати шестдесет франка сметка — обажда се Тони, като отбягва погледа ми.
Младенов, който през цялото време мълчи, се помества неудобно.
— И тая вечер си водил на гуляй дъщерята на Младенов — допълва Димов. — Откъде толкова пари?
— За тая вечер бай Марин ми даде пари — отговарям. — Дори ми даде повече, отколкото похарчих.
— Бай Марин ще му даде пари! И то — повече! — изръмжава презрително Кралев.
Младенов, който до тоя миг седи само като фигурант, се помества тежко в креслото си:
— Е, дадох му де! Специално за тая вечер му дадох. Дъщеря ми е дошла!
Старецът лъже по-убедително, отколкото може да му се надяваш.
— Ако искате, подробно ще ви обясня какво съм харчил и какво ми е останало — казвам аз уверено, защото винаги се старая да не нося подозрително големи суми у себе си.
— Само че това не можеш да обясниш! — изръмжава Кралев, като вдига отново черното парченце хартия…
— Това ти го обяснявай. Аз не се занимавам с фотография и не ровя из чужди чекмеджета. Може някой да е отварял чекмеджето, но кой ти дава право да твърдиш, че аз съм го отварял?
— Виж какво, Бобев — спира ме с ръка Димов. — Тия извъртания са съвсем излишни. Ние всички тук добре се познаваме. Само тебе още не познаваме, но вече и ти се разкри. Ти си отварял чекмеджето ми и никой друг. Значи, точка по този въпрос. Остава да кажеш: за кого работиш?
— Няма какво да казвам. Щом сте решили да я карате на вересия…
— Твоя работа. Ако не кажеш, толкова по-зле за тебе. Разбери, че от това, за кого работиш, ще зависи и това, как ще решим съдбата ти. Може просто да те изгоним от Центъра. А може и да те ликвидираме.
Димов замълчава и ме поглежда очаквателно с мазните си сънливи очички.
„Ще има да чакаш“, казвам аз на ума си и също го гледам.
— Щом мълчиш, значи, избираш второто — въздъхва Димов и поглежда часовника си.
После се обръща към Гарвана:
— Всичко готово ли е?