Игра на богове
Шрифт:
— Ни най-малко — отвърна тя бързо.
Мередит се огледа. Отдавна не бе идвала тук и бе забравила колко е прелестно. Облицованите с червено кадифе стени и ромолящият фонтан в центъра придаваха на помещението елегантна атмосфера. Цветя имаше навсякъде, буквално навсякъде. Сякаш се бяха пренесли по магически начин в някое великолепно тайнствено място в Европа, например във Виена или в Будапеща.
— Напомня ми за място, където отседнах веднъж в Австрия — отбеляза Александър, сякаш прочел мислите й. — Хранила ли си се тук преди?
— Един-два пъти, но отдавна —
— Как е храната?
— О, отлична! — увери го тя. — Почти несравнима.
— Ще се доверя на преценката ти.
Тя се усмихна:
— Дано не се разочароваш.
Не бе изключено все пак да вземе интервю. Едва ли има някой по-близък до Киракис от собствения му син. Зачете се разсеяно в менюто — осъзна, че той я наблюдава.
— Надявам се престоят ти в Ел Ей да е приятен — подхвърли тя.
Начинът, по който я погледна, я накара да се почувства като ученичка.
— Определено. — На лицето му цъфна усмивка. — Всичко видяно до този момент е страшно красиво.
Мередит отново се изчерви.
— Според мен тукашният смог се понася трудно. Там, от където идваш…
— От където идвам ли? — Той се засмя гръмко. — Живея в Ню Йорк!
— Но си израснал в Гърция?
— Да. — Направи пауза. — Май не си ходила там.
— Не, не съм.
— Атина много прилича на Лос Анджелис — увери я той. — Често дори я наричат Лос Анджелис с руини. И там има смог, улични задръствания, тълпи туристи. Някога беше прекрасен стар град, но през последните години доста се комерсиализира.
— Изглежда не одобряваш това — заключи тя и потисна усмивката си.
— Никак — отвърна той искрено. — Атина е град с богата история, с традиции. Превръщайки се все повече и повече в туристическа атракция, започва да губи от уникалността си. Намирам това за доста тъжно.
— Явно животът ти в Ню Йорк не е причина да прекъснеш гръцките си корени.
Той я погледна изненадано:
— От къде ти хрумна подобно нещо?
— Всеизвестно е, че живееш в Щатите повече от тринадесет години. И всички знаят, че баща ти е против. Не намираш ли, че донякъде си се американизирал?
Той се усмихна.
— Възможно е в някои отношения. Но съм склонен да смятам, че човек никога не се измъква напълно от влиянието на родовите си традиции. Все се хващам колко много от нравите, с които израснах, спазвам и сега, независимо къде живея.
По време на обяда Александър разказа за родителите си, за детството си в Гърция. Забавляваше я с анекдоти за хора и ситуации, с които се бе сблъсквал по време на многобройните си пътувания като старши вицепрезидент на „Киракис корпорейшън“. Мередит осъзна, че в главата й се върти почти натрапчив въпрос: това същият човек ли е, за когото бе чела толкова много? Не виждаше арогантен, самовлюбен плейбой в седналия насреща й приветлив, остроумен и изключително чаровен мъж, който не щадеше сили да се държи като съвършен кавалер. Но, напомни си тя, това вероятно е част от чара му, част от силата да омайва някои от най-красивите жени в света. Нали днес сутринта го бе видяла в „Лос Анджелис таймс“ на снимка с жената,
Александър й отвърна честно на въпроса каква възможност има да интервюира баща му.
— Тръгваме веднага след обяда. Следобед летим за Ню Йорк. Наистина съжалявам. Не се съмнявам, че на татко щеше да му е изключително приятно.
Безсмислено е, предполагам, да се моля гъста мъгла да падне над летището — помисли си Мередит.
— Е, тогава може би следващия път — обяви тя оптимистично.
— Ако има следващ път — отвърна Александър бавно. — Татко не идва често в Щатите. Не и откакто поех ръководството на корпорацията и дейността й в Северна Америка. Напоследък рядко пътува извън Гърция. Опасявам се, че в залеза на годините си се е превърнал в нещо като отшелник.
— Тогава може би ти ще ми дадеш интервю следващия път, когато се видим?
Усмихна й се спонтанно.
— Давам ти дума — обеща той. — Ако… и когато се срещнем отново, ще ти дам интервю.
— Очаквам да го изпълниш — закани се тя.
Сякаш някога пак ще се сблъскам с него, помисли си мрачно.
Същия следобед Александър и Константин Киракис излязоха от „Бевърли Уилшър“, заобиколени от бодигардовете, за които бащата настояваше да го следват навсякъде. Лимузина щеше да ги закара до летището, където чакаше частният им самолет.
— Наистина ли няма да се върнеш с мен в Гърция, Александър? — попита Киракис, докато колата пътуваше на юг по магистралата към Сан Диего. — Майка ти страшно ще се радва да те види.
— Не ми е възможно да се откъсна точно сега и ти го знаеш, татко. В момента движа толкова неща, имам толкова преговори…
Бащата го погледна навъсено.
— Единствено работата ли те възпира да се върнеш вкъщи? — Подбутна сгънатия брой на „Лос Анджелис таймс“ към сина си така, че да се вижда снимка на Александър с Франческа Коренти. — Или тази дама е причината?
— Едва ли — отвърна синът безразлично.
Знаеше, че Франческа ще е там и ще го чака, когато и да се върне, колкото и дълго да отсъства. Винаги бе там, готова за него. На моменти предаността й го задушаваше и му се искаше да се раздели с нея за известно време. Не си представяше нищо по-привлекателно от завръщане в Гърция за седмица-две. Не беше виждал майка си от месеци и тя страшно му липсваше. Напоследък имаше тревоги със здравето и лекарите я съветваха да не предприема дълги пътувания, дори със самолет. Това й пречеше да гостува на Александър в Ню Йорк, както често правеше в миналото.
Старият Киракис погледна навъсено снимката във вестника.
— Не е зле да си по-дискретен, Александър.
— Снимката е направена…
— … когато ти и дамата сте влизали във фоайето на „Плаза“, където тя е отседнала — завърши вместо него баща му. — Връзката ви е така афиширана, сякаш е поместена реклама на цяла страница в „Ню Йорк таймс“.
— Доста трудно е да си дискретен, татко, когато папараците те следват навсякъде — опита да се защити Александър. — Напоследък почти не успявам да се уединя.