Игра на богове
Шрифт:
— Разбирам — промълви Мередит бавно. — Майка ти е била богатото момиче, оженило се за бедното момче, и двамата живели щастливо и честито до края на живота си.
Александър кимна. Облегнат на парапета, той замислено гледаше водата.
— В началото семействата на мама и на татко сякаш били от различни планети. Нейното се родеело с почти всички кралски особи в Европа. Притежавали огромно наследство. Мама имала прислужнички за всичко. Дори я обличали, ако пожелаела. Татко бил съвсем друго нещо.
Син на пристанищен хамалин, тринадесето дете в семейството, израснал по доковете на Пирея. Никога
— Като теб — отбеляза Мередит.
Александър я погледна и се усмихна.
— Моите битки в миналото бяха от друго естество — уточни той непринудено. — Никога не съм водил битка за оцеляване, макар на моменти да ми се е струвало, че се боря за живота си.
Тя го прегърна.
— Никога няма да те оставя да се бориш сам, скъпи — увери го Мередит. — Винаги ще бъда до теб, през цялото време.
Той я притегли още по-плътно към себе си.
— Ти си онова, което винаги ми е било нужно…
— Но вече съм до теб — прошепна тя.
Още преди самолетът на корпорацията да кацне на „Кенеди“, новината за тайната женитба на Александър Киракис и Мередит Кортни бе стигнала до медиите. Репортери и фотографи, струпали се при портата, очакваха нетърпеливо завръщането на младоженците от медения месец. Но Александър отдавна си бе изработил шесто чувство да долавя присъствието на папараците — преди още да ги бе зърнал, знаеше, че ще ги причакат на слизане от самолета.
— Готова ли си да се изправиш лице в лице с глутницата? — попита той, докато се спускаха заедно по стълбичката.
— Да се изправя лице в лице с тях ли? — засмя се Мередит. — Забрави ли, че съм една от тях.
— Не и този път, любов моя — напомни й той. — Днес си тяхна плячка.
— Сигурно, но след толкова време, прекарано от другата страна на микрофона, знам как да се справя с тях — отвърна тя уверено.
Посрещна ги официален представител на летището и се извини за неудобството, което журналистите създават. Съпроводи ги до друга част на летището — там бързо минаха през митническите формалности — и после ги заведоха до паркираната лимузина, заобиколени от малък взвод бодигардове. Миг преди колата да потегли, журналистите ги догониха, заобиколиха автомобила и затрудниха изтеглянето им. Докато бавно си пробиваха път през тълпата, проблясващите светкавици на фотоапаратите заслепиха Мередит. Журналистите крещяха въпроси, викаха имената им, настояваха за изявление и снимка. Тя се премести по-близо до Александър, който я прегърна, за да я предпази. Той не откликна на молбите им за изявление и остана непреклонен. Най-сетне колата задмина тълпата и се насочи към изхода.
— От къде ли са разбрали? — ядосваше се Александър. — Само двама души знаеха за намерението ни и бяха предупредени да мълчат. Вероятно твоят продуцент…
Мередит се усмихна уморено.
— Не, Харв не би го направил — увери го тя. — Но ще се изненадаш с какви източници разполага добрият репортер. —
— Или стара циганка врачка от Сен Тропе?
Беше средата на декември. В студената сива сутрин почти нищо не се виждаше през високите от пода до тавана прозорци в кабинета на Александър в Световния търговски център, но той не го забелязваше. Дори сега, три месеца след като се върна от меден месец, още не насмогваше да се справи с натрупалата се писмена работа по време на отсъствието му. Всеки ден се срещаше с Джордж — обсъждаха докладите, договорите, евентуално разрастване на корпорацията. Докато го нямаше, Джордж се бе справил чудесно.
— В бъдеще ще работим много по-плътно заедно — довери му Александър. — С облекчение виждам, че като се измъкна за малко, оставям корпорацията в добри ръце. Да ти призная, ще ми се от време на време да се покриваме с Мередит и никой да не ни безпокои по делови въпроси.
Джордж се ухили.
— Следващия път обаче ме предупреди навреме, става ли? Веднага щом замина, се сблъсках с някои проблеми. Ако се взреш по-внимателно, ще забележиш няколко сребърни нишки сред златните.
Прокара ръка през пясъчнорусите си коси. Александър се засмя.
— Давам ти дума: никакви внезапни женитби повече!
Джордж запали цигара.
— Мередит е в командировка, нали? — попита той и дръпна от цигарата.
— За няколко дни. — Александър свъси вежди и докато говореше, завъртя разсеяно платинената халка на пръста си. — За втори път, откакто се върнахме. Иска да вземе някакво важно интервю. — Стана и заобиколи бюрото, за да се приближи отново до прозорците, но не забеляза мъглата навън. — Видя ли новия брой на списание „Пийпъл“?
Лицето на Джордж засия.
— Статията за младоженците ли? — Ухили се. — Много е ласкава. Мередит май успя да промени имиджа ти повече, отколкото бяха очакванията и на двама ни.
Александър се усмихна.
— Когато се ожених за нея, най-малко мислех за промяната на имиджа — призна той и погледна снимката на съпругата си в сребърната рамка върху бюрото.
— Сигурно, но дори да беше предварително планирано, едва ли щеше да е по-успешно — обърна му внимание Джордж. — Кралската двойка на Манхатън — нали така ви наричат сега? Императорът и прекрасната му съпруга. Откакто се оженихте, за вас писаха шест от основните издания. Публиката е във възторг. Забравила е всичко за миналото ти. Страшно им допада романтиката; гледат на теб и Мередит като на любовната двойка на десетилетието. Направо съвременна приказка.
Александър поклати глава, но продължаваше да се усмихва.
— Защо ли не те направих вицепрезидент и директор на отдел „Връзки с обществеността“?
— Приемаш го пренебрежително, но съпругата ти е истинска ценност, Александър. Изключително важна. Възползвай се от това — посъветва го Джордж.
— Да се възползвам? — повтори Александър леко развеселен. — Точно това правя.
— Разбираш какво имам предвид — настоя Джордж. — Излизайте по-често сред хора, посещавайте всички благотворителни балове, които така старателно избягваше в миналото. Не пропускайте нито едно важно място.