Играта
Шрифт:
— Невинен съм и искам да присъства адвокат — каза той колкото се може по-ясно и за всеки случай се наведе напред, така че магнетофонът да не пропусне нито сричка. — Значи, искам адвокат и освен това искам да се оплача, че бях малтретиран от онази горила, Викландер, така ли се казваше?
Той разтърка демонстративно подутия си нос, в едната му ноздра още имаше хартиен тампон. Булин не показа по никакъв начин, че е разбрал молбата му.
— Адвокат казвам — разясни още веднъж HP, защото думите му изглежда не бяха възприети. Всички ченгета ли загряваха еднакво бавно?
Цайсатият
HP изтръпна. Булин се наведе бавно напред и изключи магнетофона.
— Слушай внимателно, Петершон — каза той с нисък глас. — Явно не схващаш колко зле си се насадил този път, затова нека ти разясня. Карал си скутер до „Линдхагенсплан“, застанал си на моста над „Дротнингхолмсвеген“ и от мешка, грижливо надписана с твоето име, си извадил камък, който си хвърлил през предното стъкло на полицейски автомобил, който е минавал отдолу. И двамата полицаи лежат в Санкт Йоран, като единият е много зле, така че с малко късмет ще се квалифицираш като убиец на полицай още преди да е дошъл краят на нощта — завърши той с още една от онези неприятни змийски усмивки.
Лицето на HP бе изгубило цвета си, но той продължи да мълчи.
Ами да, беше загрял, че е потрошил полицейска кола, сините светлини го бяха показали още преди да хвърли камъка, те какво, за тъп ли го имаха? От друга страна, не беше мислил много за последствия, но so what?
Ако си ченге, трябва да живееш с рисковете, това го пишеше дори и по вестниците. Не беше негова вината, че се бяха засилили толкова много. Ограничението там не беше ли седемдесет? Волвото се беше движило поне със сто, така че в известен смисъл ченгетата си бяха виновни, че катастрофираха толкова зле, нали? Той погледна към телефона, който стоеше пред него на масата. Екранът беше обърнат нагоре, но той знаеше какво пише на гърба. Номер сто двайсет и осем, един от избраните, това беше той и правило номер едно важеше, независимо в кой свят се намираш.
Но какво беше казал Цайса за мешката, между другото, почти го бе пропуснал. Неговото име? Булин, изглежда, прочете мислите му, защото измъкна от раираната торба от нищото и я хвърли на масата.
Няколко секунди HP просто се взираше в нея, но накрая любопитството взе превес. Той отвори мешката. Беше празна, с изключение на малко камъчета и пясък.
Изведнъж усети как настръхва. От вътрешната страна на ръба имаш етикет, за който почти беше забравил. Парче плат, което майка му беше пришила там през краткия период от живота му, когато тя действително беше била негова майка, а не просто пациентката и пияницата Май-Брит. Лентичка с напечатани букви, която можеше да се поръча от някаква фирма чрез училището, и каквато всички добросъвестни майки бяха пришили към вещите на децата си, за да не изчезнат. Всички майки,
Принадлежи на Хенрик Петершон, 08-6636615, гласеше текстът със сини букви.
Побиха го тръпки. Последния път, когато бе видял мешката, тя висеше на вратата на гардероба в спалнята, в това беше сигурен.
— С други думи, ти не си от най-умните атентатори, с които съм се занимавал — обобщи Булин и прекъсна мислите му. — Освен това разполагаме с камъка, по който има два перфектни отпечатъка с двутактово масло, които съм сигурен, че ще съвпаднат с твоите.
Той се наведе напред към пребледнелия HP.
— Така, както го виждам, затънал си и с двата крака, Хенрик, малкия. Ти какво имаш да кажеш по въпроса? — завърши той и отново пусна магнетофона.
В главата на HP беше каша.
Кой, по дяволите, беше влизал в апартамента му?
Защо някой беше задигнал мешката и я беше окачил на моста?
Колата, която го блъсна от нищото, сякаш беше чакала в засада зад завоя. И беше ударила само дотолкова, че да го хванат куките.
Но кой би искал да го натопи толкова сериозно? Разбира се, имаше неприятели, но не от такава класа. Така че кой можеше да бъде? Петдесет и осми?
Ами ако мистър пет-осем също беше швед и бе открил кой му диша във врата в класирането? И умишлено бе саботирал цялата мисия?
Не, звучеше твърде невероятно…
Главата му щеше да се пръсне от катастрофата, ударите в лицето и всичко, което се въртеше вътре. Не можеше да разплете цялата бъркотия, поне не и сега.
Отново погледна към телефона и реши да се придържа към правило номер едно — да си трае.
— Нямам коментар и както току-що съобщих, искам адвокат — повтори той, по този път интонацията му не прозвуча толкова самоуверено.
Булин въздъхна и отново изключи магнетофона.
— Както искаш, Петершон, това, разбира се, е твое право. Ето го телефона, а до него е указателят. Връщам се след десет минути.
Той махна към една малка масичка с телефон в единия ъгъл на стаята, изправи се и тръгна навън.
— Адски късмет извади, че колегата Нормен се отърва леко — добави той, когато вече беше при вратата. — Единственото, което ченгетата мразим повече от убийци на полицаи, са които убиват колеги жени.
Изведнъж нещо му присветна и HP усети как кръвта в главата му закипя.
— Ч-чакай! — викна той на Булин, който вече затваряше вратата. — Как каза, че се е казвала полицайката? Т-тази, която е ранена?
— Нормен — отвърна Булин сухо. — Ребека Нормен.
„Мамка му, мамка му, мамка му!“, крещеше малко гласче в главата на HP.
Станаха общо дванайсет шева. Четири на едната рана, пет на другата и няколко отделни по лицето.
Ребека се огледа в малкото огледало над мивката в стаята за прегледи. На главата и имаше две бели превръзки. Лепенки навсякъде, лека синина над едната буза и кървавочервени очи заради прахта, която се бе отделила от въздушната възглавница.