Играта

де ла Моте Андерш

— Аха, малък престъпен келеш, този път мислеше да ме убиеш face to face!

И той внезапно усеща как решителността, която допреди малко е така сипна, сега започва да се огъва.

* * *

Тя иска да му изкрещи да млъкне, да изкрещи на полицаите в стаята да не му вярват, да каже на жената срещу себе си, че малкият и брат лъже. Че тя го бутна, не той. Че тя е убиецът, който заслужава да бъде наказан.

Но нищо от това не се случва.

Главата и е съвсем празна, тялото и не може да се помръдне,

дори на милиметър, така че устата и също мълчи.

— Така ли стана? — пита полицайката срещу нея. — Той ли бутна партньора ти от балкона?

Но тя не успява да отговори.

И все още не плаче.

* * *

— Хайде, направи го! — дразни го мъжът срещу него.

Дъхът излиза злобно от ухилената му уста като стълб дим.

— Стреляй, ако ти стиска!

Червената точка на мерника трепти по широкия гръден кош на мъжа. Всичко, което той самият трябва да направи, е да натисне спусъка, куршумът ще свърши останалото.

Но той се колебае. На заден фон камбаната започва да бие все по-силно. И сякаш изведнъж той се е свил, станал е по-нисък, по-малък, почти като че се е превърнал в дете. Пистолетът става все по-тежък и скоро той няма да може да го задържи.

— Хенрик — казва тихо жената, която стои до мъжа, и и се налага да се наведе напред, за да срещне погледа му.

— Не е нужно да го правиш. Аз ще се справя.

Гласът и е спокоен и приятелски, толкова познат и утешителен. После тя му се усмихва с тази мека усмивка, която той обича, откакто се помни, и внезапно усеща как в гърлото му започва да се образува буца. Притиска ларинкса му, продължава към устата и докато сълзите го изгарят през клепачите, той чува мъжа да се подхилква.

— Знаех си, че няма да посмееш! — засмива се той. — Безполезно малко лайно като теб не може да се справи с нищо. Не може дори да се погрижи за семейството си.

Той слага ръка върху рамената на жената и я придърпва към себе си. Тя не прави нищо, за да му попречи, ами го оставя да я обгърне. Стои там, съвсем неподвижна, задържана, до него.

В хватката му.

— Ще се справя — шепти гласът и в главата му, но той знае, че тя греши.

И погледът и е съгласен с него.

След това мъжът е станал някой друг. Преобразил се е пред очите му. В някой по-възрастен, по-опасен. И изведнъж той започва да се чувства като момченце, малката му пишка се свива и почти изчезва там долу, в гащетата.

Но забелязвайки колана в свободната ръка на мъжа, в мига, в който той разбира как всичко е свързано и показалецът му натиска спусъка, за да го затрие, да прати мръсника обратно в ада веднъж завинаги — и оръжието се превръща в нещо напълно различно.

Камбаните прерастват в рев в главата му.

Удавят всички звуци и поглъщат целия свят.

Сякаш църквите в Стокхолм до една внезапно са се включили в звънтежа и разлюляват земята под краката му.

— Пожар! — чува той някого да крещи секунди по-късно, когато

вече спринтира нагоре по стълбите към „Малмшилнадсгатан“.

В джоба на якето му подскача стар гаечен ключ.

HP се събуди меко. Отвори бавно очи и веднага разбра по миризмата, че не си е у дома. Миришеше на храна. Гореща, готвена храна, не от ресторант или улична закусвалня, ами истинско, домашно приготвено ядене. Sweet!

— Охо, ти си буден! — тя подаде глава във всекидневната и изглеждаше почти радостна да го види.

— Яденето ще е готово след няколко минути, можеш да се освежиш през това време.

Той кимна и се отправи спокойно към банята.

Когато се върна, тя му сипа порция шведска наденица на фурна с пюре.

Истинско пюре, от картофи, не на прах. Не беше ял такова от… ами, всъщност не си спомняше откога.

Беше и адски вкусно и той се хранеше с огромен апетит. Тя изчака, докато той излапа първата порция и най-лошият глад беше заситен.

— Ходих горе на вилата — каза тя равнодушно.

— Знам! — отговори той между хапките. — Видях те от разстояние, но нямах желание да се представя на колегите ти — поясни, когато видя въпросителния и поглед. — Истинска бомба ли беше?

Тя го загледа изпитателно в продължение на няколко секунди. Човек можеше да нарече Хенке много неща, страшно много всъщност, но никога не бе бил глупав. Именно това беше проблемът.

Умен, но мързелив. Хитър, но безгрижен. Буден, но без амбиции.

Трябваше да предвиди, че няма да е лесно да го постави на тясно.

— Така изглежда — отговори тя. — Според техника, във всеки случай е имало достатъчно динамекс, за да превърне къщата на леля в подпалки. Между другото, била е поставена под дивана с чувствителен към натиск детонатор, но може би си знаел и това?

Той поклати глава, докато загребваше нова порция. Динамекс, такова използваха в строителството. Добър, стар динамит в модерен вариант.

Същият като този, за който прочете в нета, онзи, който изчезнал от заключения склад във Фисксетра. Частта с детонатора също му звучеше познато, но не можеше да се сети откъде. Почти като нещо, което е гледал на кино. Точно както всичко останало, което му се случваше.

Сякаш целият му живот се бе превърнал в странен филм.

— Говорих с Манге — каза тя и смени тактиката.

Това даде по-добър ефект.

Той спря да дъвче и я погледна разтревожено.

— И?

— Той ми разказа всичко — каза тя и продължи да го гледа в очите.

Промяната се забеляза лесно — от наперен малък брат до изплашено зайче за две секунди.

— Освен това той ми показа някои не особено приятни видеоклипове от един телефон, който си оставил при него.

Той пребледня и вилицата му издрънча в чинията.

— Бека, аз…

— Да?

Тя го погледна подканящо в очакване на продължението.