Играта
Шрифт:
— Какво правиш, по дяволите! — извика HP, но Рехиман му бе обърнал гръб и вече се занимаваше с четеца.
Внезапно HP чу как моторът на ключалка на външната врата започна да бръмчи. Пазачът влизаше! Той огледа бързо стаята и веднага осъзна какво не беше наред.
С две бързи крачки се озова пред компютъра и натисна малкия полумесец в десния край на клавиатурата. Обърна се кръгом и скочи с главата напред през отворена врата към сървърите. В същия миг, когато моторът се набръмча, той затвори вратата след себе си.
Известно време останаха
Мълчанието им всъщност беше ненужно, тъй като цялата стая бе потопена в дълбока звукова пелена от бръмчащи вентилатори и работещи харддискове, така че бе трудно да се чуе нещо друго.
След като почакаха няколко секунди, Рехиман пропълзя внимателно зад ъгъла на първия ред сървъри и HP тръгна по петите му.
Веднага щом се отдалечиха от прозореца, те преминаха в седнало положение и облегнаха гърбове всеки на своя сървърен шкаф. Сега оставаше само да се надяват, че пазачът няма да обиколи стаята, защото в такъв случай…
Сърцето на HP се удряше здраво в гърдите му. Какво щеше да стане, ако Играта ги откриеше тук? Двама взломаджии в тъмен, звукоизолиран офис. За миг не можа да не си помисли за Ерман.
В киберпространството никой не може да чуе, че викаш…
Метално щракване премина през звуковия фон. Пазачът бе отворил вратата. HP затаи дъх.
Още бръмчене.
Той се взря в ъгъла, откъдето пазачът всеки момент трябваше да се покаже и се сви несъзнателно, готов за бягство или битка.
После се чу ново щракване откъм вратата, последвано от глухо затръшване.
HP стоеше като парализиран. Но Рехиман веднага се забърза.
— Хайде — каза той в ухото на HP. — Пазачът е продължил напред и не трябва да изоставаме. Трябва да излезем навън, преди той да се върне пред монитора, иначе ще схване, че нещо не е наред.
Рехиман погледна внимателно през прозореца за наблюдение и няколко секунди по-късно отново бяха в контролната стая. И двата монитора бяха тъмни, точно както когато влязоха в стаята.
— Умно! — кимна Рехиман. — Пазачът щеше да се усети, ако мониторите бяха включени.
В действителност HP искаше да се метне обратно пред клавиатурата, но нямаше време.
Сега трябваше да излязат навън. Освен това мислеше, че още помни песнопението.
Как беше? 397 461 и после… 212?
— Хайде, махаме се!
Рехиман отново беше извадил лаптопа и явно бе проверил къде се намира пазачът, защото се престраши да отвори вратата към коридора. Тръгнаха надолу по стълбите с тихи, бързи крачки.
Нова сверка с лаптопа, после се втурнаха наново през пустия коридор на първия етаж. След няколко минути бяха на улицата.
Беше се появил ситен, лек ръмеж.
„Mission completed!“, помисли си HP облекчен, и вдигна лице към небето. Леле, колко приятно беше лекото разхлаждане!
Едва когато запалиха колата и потеглиха, той осъзна, че вече не си спомня номера на сметката.
20. Payback
Първо
После десет секунди пауза.
После пак звънеца: ззззззззззззъъъъъъъъънннннннн!
Щеше да я побърка.
Накрая тя нямаше друг избор, освен да стане и да отвори, въпреки че съзнанието и все още бе бавно и замъглено.
През шпионката не се виждаше никой и тя усети кой е отвън още преди да отвори вратата. Вярна на навика си, остави веригата на резето пусната. Съответно опитът му да дръпне вратата така, както тя бе направила с него, се провали гръмко.
— Здрасти, Хенке! — изломоти тя през пролуката. — Не трябваше ли по това време вече да си в Тайланд?
— За това после, сега ме пусни, трябва да поговорим! — каза той на един дъх и тя неохотно му угоди.
— Познаваш ли някого на име Мике, това гаджето ти ли е, или? — почти извика той веднага щом влезе в антрето.
— Какво… да… ох… защо?!
Чувстваше се сякаш черепът и е пълен с преварена каша.
— Рус, светъл пич, малка брадичка, апартамент в „Хорнстул“?
— Ммм… — потвърди тя като насън, докато се опитваше да стартира мозъка си.
Хенке изглеждаше като побъркан, кървясали очи, рошава коса и налудничав поглед. Какво го беше прихванало? Не трябваше ли окончателно да е напуснал страната?
— Мамицата му и шибания fucking shit!!! — изскърца той през зъби.
— Оох… няма ли да влезем и да седнем? — успя тя да каже.
— Няма време, трябва веднага да се чупя! — отряза той. — Но първо ме чуй адски внимателно!
Той хвана ръцете и в горната им част.
— Стой настрана от тоя проклет Мике, разбираш ли?
Той я гледаше втренчено в очите. Все още и беше трудно да фокусира погледа си. Онези хапчета бяха ужасно ефикасни и четири бяха с поне две в повече.
— Мике участва в Играта, всичко се върти около него. Той е петдесет и осми, водачът, the top guy и каквото и да си е наумил, не е нищо, в което искаш да бъдеш замесена, схващаш ли?!
Тя поклати бавно глава.
За какво, за бога, говореше той?
Беше и трудно да улови и задържи в ума си думите, които извираха от него, но стигаше да види как той я гледа, за да схване, че нещо не е наред. Изглеждаше като че се е наказал, като че е имал лош трип или нещо такова. И защо не беше в Тайланд?
Хенке продължаваше да говори и постепенно една част от думите му започнаха да проникват през тежката пелена в главата и.
— … всичко е Игра, чаткаш ли? Мике е с теб само защото го е получил за задача. Ти си мисия, средство за постигане на нещо друго, кой знае какво. Планират нещо голямо, End Game, само това знам. Онзи е откраднал полицейски бус и те искат да го използват по някакъв начин. Но аз мисля да ги спра! Сега вече прекрачиха границата! Използваха ни като шибани блокчета лего, това направиха, факаните свине. Сега е payback time, сестра ми, сега е fucking шибан payback time!